Робин Хоб - Тронът

„Риболов и чесане на уши. Двете причини, поради които на хората са им дадени ръце“ — добродушно ми каза той, докато се заемаше с тях. Вече бе излапал вътрешностите от моите веднага щом ги бях изчистил.

„Внимавай за кости“ — предупредих го аз.

„Майка ми ме отгледа със сьомга — отбеляза Нощни очи. — Рибешките кости не ме плашат.“

Оставих го с наслада да ръфа рибата и се върнах в лагера. Менестрелите бяха запалили малък огън. Стъпките ми ги накараха да скочат и да грабнат тоягите си.

— Аз съм — казах със закъснение.

— Слава на Еда — въздъхна Джош и тежко седна на земята. Мила само гневно ме изгледа.

— Дълго те нямаше — отбеляза Благозвучие. Вдигнах трите риби, през хрилете на които бях прокарал върбова клонка.

— Намерих вечеря — отвърнах аз. И прибавих заради Джош: — Риба.

— Звучи чудесно — рече слепецът.

Мила извади хляб и торбичка сол. Аз взех голям плосък камък и го поставих в жарта. Увих рибата в листа и я метнах на камъка да се пече. Скоро от уханието ми потекоха слюнки. Надявах се, че огънят няма да привлече претопени при лагера ни.

„Още съм на пост“ — напомни ми Нощни очи и аз му благодарих.

Докато наглеждах рибата, Благозвучие започна да рецитира под нос „Саможертвата на Кросфайър“.

— „Хромий Хист и Клийв слепецът“ — разсеяно я поправих аз, докато се опитвах да обърна рибата, без да я разкъсам.

— Нали точно това казах — възмутено възрази тя.

— Боя се, че Коб е прав, момичето ми. Хист е бил хром, а Клийв — сляп по рождение. Можеш ли да изброиш имената на другите петима, Коб? — Все едно че ме изпитваше Федрен.

Изгорих си пръста на един въглен и го лапнах, преди да отговоря.

— „И водеше ги Бърнт Кросфайър. И другите кат него бяха — не в тяло силни, а с душа корава и с верни си сърца. Там бяха хромий Хист и Клийв слепецът също, и Кевин със ума блуждаещ, и Джойнър Заешката устна, и глухий Сивър също, и Портър, що врагът за мъртъв бе помислил — безрък и без очи…“

— Браво — радостно възкликна Джош и попита: — Като малък да не са те учили за бард, Коб? Запомнил си точните думи и интонация. Макар че правиш прекалено дълги паузи.

— Не са ме учили за бард. Обаче винаги съм имал добра памет. — Беше ми трудно да не се усмихна на похвалата му, въпреки че Мила презрително изсумтя и поклати глава.

— Можеш ли да изрецитираш цялата поема, как смяташ — попита Джош.

— Сигурно — отклоних предизвикателството аз. Знаех, че мога. И Бърич, и Сенч често бяха упражнявали паметта ми. И днес бях слушал поемата толкова пъти, че просто не можех да я изхвърля от главата си.

— Опитай тогава. Но я изпей.

— Нямам глас.

— Щом можеш да говориш, можеш и да пееш. Опитай. Зарадвай стареца.

Може би просто прекалено бях свикнал да се подчинявам на старци, за да му откажа. А може да бе заради изражението на Мила, която явно се съмняваше, че ще успея.

Прокашлях се и тихо започнах, докато той ми даде знак да повиша глас. Джош кимаше и от време на време потреперваше, когато пеех фалшиво. Бях стигнал до средата, когато Мила кисело отбеляза:

— Рибата гори.

Прекъснах песента и се хвърлих да избутам камъка и увитата в листа риба от огъня. Опашките бяха овъглени, но иначе рибите бяха точно каквито трябваше — вдигащи пара и твърди. Разделихме си ги и аз бързо изядох своята. Нямаше да ми стигнат още две, ала трябваше да се задоволя и с това. Хлябът ми се стори изненадващо вкусен. След вечерята Благозвучие запари котле с чай. Настанихме се на одеялата си край огъня.

— Добре ли се справяш като писар, Коб — неочаквано ме попита Джош.

Изпъшках.

— Не чак толкова добре, колкото ми се иска. Но се оправям.

— Не чак толкова добре, колкото му се искало — подигравателно ме имитира Мила.

Джош Арфиста не й обърна внимание.

— Вече си малко старичък, но мога да те науча да пееш. Гласът ти не е лош, само че пееш като момче и не знаеш, че имаш дълбок мъжки глас и мощни дробове. Паметта ти е отлична. Свириш ли на някакъв инструмент?

— На гайда. Но лошо.

— Мога да те науча да свириш добре. Ако тръгнеш с нас…

— Татко! Та ние изобщо не го познаваме! — Възрази Мила.

— Можех да ти кажа същото, когато снощи слезе от сеновала — меко отвърна той.

— Ние само си поговорихме, татко. — Тя ме стрелна с поглед, като че ли я бях предал. Чувствах езика си като суха кожа в устата си.

— Знам — рече Джош. — Изглежда, че слепотата е изострила слуха ми. Но щом ти си преценила, че можеш да разговаряш с него сама през нощта, защо аз да не преценя, че мога да го поканя да се присъедини към нас? Какво ще кажеш, Коб?