Робин Хоб - Тронът

Бавно поклатих глава.

— Не. Благодаря ви. Оценявам предложението ви. Ще дойда с вас до най-близкия град и ви пожелавам да си намерите други спътници, с които да продължите нататък. Но… Нямам желание да…

— Изгубил си скъп човек. Разбрах. Но пълното усамотяване не е полезно за никого — тихо каза Джош.

— Кого си изгубил — с присъщата си прямота попита Благозвучие.

Опитах се да измисля как да им обясня, без да им позволя повече да ме разпитват.

— Дядо си — отвърнах накрая. — И жена си. — Тези думи сякаш отвориха незараснала рана.

— Как се случи — не ме остави на мира Благозвучие.

— Дядо ми умря. Жена ми ме остави. — Отговарях кратко. Искаше ми се да престанат.

— Старците умират, когато им дойде времето — кротко започна Джош, ала Мила грубо го прекъсна:

— Това ли е любовта, която си изгубил? Какво дължиш на жена, която те е напуснала? Освен ако не си й дал повод?

— По-скоро не й дадох повод да остане — неохотно признах аз. — Моля ви, не искам да разговарям за тези неща. Изобщо. Ще ви придружа до най-близкия град, но оттам ще продължа сам.

— Добре. От това по-ясно, здраве му кажи — въздъхна Джош. Нещо в гласа му ме накара да почувствам, че съм се държал грубо, но нямаше за какво да се извинявам.

Разговорът премина на общи теми, за което им бях признателен. Благозвучие предложи първа да остане на пост. Мила щеше да е втора. Не възразих, защото знаех, че Нощни очи през цялата нощ ще обикаля наоколо. Той не пропускаше нищо. Спах по-добре на открито и бързо се събудих, когато Мила се наведе да ме разтърси. Седнах, протегнах се и й кимнах, че съм се разсънил и може да си легне. Изправих се и разпалих огъня, после седнах край него. Мила се приближи и се настани до мен.

— Не ме харесваш, нали — тихо попита тя.

— Не те познавам — колкото може по-тактично отвърнах аз.

— Хм. И не желаеш да ме опознаеш — отбеляза момичето и ме погледна в очите. — Но аз искам да те опозная още откакто те видях да се изчервяваш в хана. Нищо не предизвиква повече любопитството ми, колкото мъж, който се изчервява. Не познавам много мъже, които целите поаленяват само защото са ги сварили да зяпат жена. — Гласът й стана нисък и гърлен и тя уверено се наведе напред. — Много ми се ще да узная за какво си мислеше, че кръвта така нахлу в лицето ти.

— Само за това, че е невъзпитано да те зяпам — честно й отговорих аз.

Мила ми се усмихна.

— Обаче аз не мислех за това, докато те гледах. — Тя навлажни устни и още повече се приближи към мен.

Изведнъж усетих, че Моли мъчително ми липсва.

— Нямам сърце за тази игра — директно й казах и се изправих. — Ще отида да донеса още дърва за огъня.

— Струва ми се, че знам защо жена ти те е напуснала — злобно заяви Мила. — Казваш, че си нямал сърце, а? Според мен проблемът е малко по-ниско. — Тя стана и се върна при одеялата си. Единственото ми чувство бе облекчение, че се е отказала да ми досажда. Спазих думата си и отидох да събера съчки.

— На какво разстояние е най-близкият град — попитах Джош на другата сутрин.

— Ако продължим със същата крачка като вчера, би трябвало утре по пладне да сме там — отвърна той.

Разочарованието в гласа му ме накара да се извърна. Докато събирахме багажа си и тръгвахме, горчиво си мислех, че съм напуснал хора, които съм познавал, за да избегна абсолютно същата ситуация, в която сега се бях озовал с непознати. Зачудих се дали има начин да живея сред други хора и да не попадна под зависимостта на техните очаквания.

Денят беше топъл, но не неприятно. Ако бях сам, щеше да ми достави удоволствие да вървя по пътя. В гората от едната ни страна пееха птички. Между редките дървета от другата страна виждах реката. От време на време зървахме гемии, които плаваха по течението, или кораби с весла, които бавно напредваха в обратната посока. Почти не разговаряхме и скоро Джош отново накара Благозвучие да рецитира „Саможертвата на Кросфайър“. Когато тя се запъваше, аз мълчах.

Мислите ми блуждаеха. Всичко бе много по-лесно, когато не трябваше да се безпокоя за следващото си хранене или за чиста риза. Бях се смятал за опитен в отношенията си с хората, в професията си. Ала зад гърба ми винаги беше стоял Сенч и бях разполагал с време, за да подготвя думите и делата си. Не се справях толкова добре, когато средствата ми се ограничаваха до собствения ми ум и оскъдните ми вещи. Лишен от всичко, на което преди бях разчитал без да се замислям, аз започвах да се съмнявам не само в смелостта си. Вече се съмнявах във всичките си способности. Убиец, кралски човек, воин… дали тези думи можеха да се отнесат до мен? Опитах се да си спомня нахакания младок, който бе гребал на Искреновия боен кораб „Руриск“, който без да се замисля се беше хвърлял в битка, размахвайки бойната си брадва. Не можех да си представя, че това съм бил аз.