Робин Хоб - Тронът

Известно време останах на мястото си и почаках да ме напусне обзелата ме ледена слабост. Искаше ми се да попитам защо градските стражници обръщат внимание на някаква пиянска песен, ала никой не срещаше въпросителния ми поглед. Изведнъж осъзнах, че наистина не желая да имам нищо общо с никого в Сврачиврат. Нарамих вързопа си и продължих по пътя. Но когато стигнах до стенещия мъж, болката му ме оплиска. Колкото повече се приближавах, толкова по-остра ставаше тя, сякаш все по-дълбоко вкарвах ръката си в буен огън. Той вдигна глава и ме погледна. Целият беше в прах, кръв и повръщано. Опитах се да не спирам.

„Помогни му.“ Така умът ми преведе внезапния подтик, който изпитах.

Заковах се на място като прободен с нож и едва не се олюлях. Тази молба не идваше от Нощни очи. Пияният пъхна ръка под себе си и се надигна. Очите му срещнаха моите с тъпа молба и мъка. И преди бях виждал такива очи — очи на страдащ от болка звяр.

„Може би трябва да му помогнем, а?“ — неуверено попита Нощни очи.

„Шшт.“

„Моля те, помогни му. — Молбата бе придобила много повече настойчивост и сила. — Стара кръв моли Стара кръв.“ Гласът в ума ми говореше по-ясно, не с думи, а с образи. С помощта на Осезанието разбрах смисъла. Кланов дълг.

„Те от нашата глутница ли са?“ — зачудено попита Нощни очи. Знаех, че усеща объркването ми, и не отговорих.

Черния Ролф успя да се изправи на едно коляно и безмълвно ми протегна ръка. Хванах я и му помогнах да стане. Той се олюля. Продължих да го държа и му позволих да се облегне на мен. Подадох му тоягата си. Пияният я взе, но не пусна ръката ми. Бавно напуснахме пазара. Прекалено много хора ни наблюдаваха любопитно. Докато вървяхме по улиците, минувачите ни поглеждаха и се извръщаха. Мъжът мълчеше. Все очаквах да ми покаже в коя посока иска да се движим, ала той не го направи.

Когато стигнахме до края на града, пътят продължи край речния бряг. Слънцето светеше между дърветата и хвърляше сребърни отблясъци по водата. Група хора с кошници мокро пране тъкмо се отдалечаваха от плитчините край брега между две върбови горички. Черния Ролф леко ме дръпна за ръката, за да ми покаже, че иска да се насочи натам. Той коленичи на брега, наведе се и потопи цялата си глава във водата. После се изправи, разтърка лицето си с шепи и отново се потопи. Втория път силно разтърси глава като мокро куче и на всички страни полетяха пръски. Накрая клекна на пети, погледна ме мрачно и сухо каза:

— Когато идвам в града, пия прекалено много.

— Вече можеш ли да се оправиш сам?

Той кимна. Забелязах, че опипва с език зъбите си. Споменът за старата болка безмилостно се размърда в мен. Прииска ми се да се махна от всичко, което можеше да ми напомни за това.

— Тогава ти желая късмет — казах му, наведох се към водата, утолих жаждата си и напълних меха си. После се изправих, нарамих вързопа си и се обърнах с намерението да продължа. Леко погъделичкване на Осезанието ме накара рязко да завъртя глава към гората. Един пън помръдна и изведнъж се изправи на задните си крака и се превърна в кафява мечка. Тя подуши въздуха, отпусна се на четири крака и се затътри към нас. — Ролф — прошепнах аз и бавно заотстъпвах назад. — Ролф, там има мечка.

— Моя е — спокойно отвърна той. — Няма защо да се боиш от нея.

Заковах се на място. Звярът излезе от гората и се спусна по тревистия бряг. Когато се приближи до Ролф, мечката тихо изръмжа. Странно, звукът по-скоро напомняше мучене на крава към непослушно теле. После звярът наведе голямата си глава към Ролф. Мъжът се подпря на гърба й и се изправи. Усещах, че се свързват помежду си, но нямах представа какво означават посланията, които си разменят. Мечката вдигна глава и погледна право към мен. „Стара кръв“ — потвърди тя. Очичките й бяха дълбоко разположени над муцуната й. Рунтавата й козина лъщеше на слънцето. Двамата се приближиха към мен. Не помръднах.

Звярът повдигна муцуна, силно притисна носа си към мен и дълго ме души.

„Братко?“ — малко загрижено попита Нощни очи.

„Струва ми се, че всичко е наред.“ Не смеех да си поема дъх. Никога не бях стоял толкова близо до жива мечка.

Главата й беше огромна. Горещият й дъх вонеше на риба. След малко мечката отстъпи назад и издаде гърлени звуци, сякаш преценяваше всичко, което бе подушила в мен. Седна на задните си лапи и си пое дъх с отворена уста, като че ли опитваше вкуса на миризмата ми. Бавно поклати глава и сякаш взе някакво решение. Отново застана на четири крака и се заклатушка към гората.