Робин Хоб - Тронът

— Каква полза от чувства? — Чух се да питам.

Пръстите й замръзнаха над струните. Тя свъси вежди.

— Едва ли има отговор на този въпрос.

— Напоследък не намирам много отговори. Защо не си в каменоломната да ги гледаш как завършват дракона? Това определено е достойно за песен.

— Защото съм тук с теб — простичко отвърна Славея, после широко се усмихна. — И защото всички останали изглеждат заети. Кетъл спи. Кетрикен и Искрен… когато тръгвах, тя му решеше косата. Струва ми се, че не бях виждала крал Искрен да се усмихва. Когато е усмихнат, много прилича на теб. Особено в очите. Както и да е. Мисля, че няма да им липсвам.

— Ами шутът?

Тя поклати глава.

— Той дяла камъка около девойката върху дракона. Зная, че не бива, но едва ли може да спре. А и нямам представа как да го принудя.

— Той не може да й помогне. Но не може да устои да опита. Въпреки острия си език шутът има нежна душа.

— Зная. Сега. В някои отношения го опознах добре. В други винаги ще ми е непонятен.

Кимнах. За дълго се възцари тишина. После изведнъж тишината се промени.

— Всъщност шутът ми предложи да те потърся — неловко рече Славея.

Изпъшках. Зачудих се какво й е казал.

— Съжалявам за Моли… — започна тя.

— Но не си изненадана — довърших вместо нея. Вдигнах ръка и засенчих очите си с длан.

— Не. Не съм изненадана. — Славея замълча и потърси нужните думи. — Поне знаеш, че има кой да се грижи за нея.

Знаех го. Беше ме срам, че това толкова малко ме утешава. Влагането на тези чувства в дракона ми бе помогнало по същия начин, по който помага и отрязването на инфектиран крайник. Едно е да се избавиш, а съвсем друго — да се излекуваш. Празното място в мен ме сърбеше. Навярно исках да ме боли. Погледнах Славея.

— Фиц — промълви тя. — Веднъж те помолих заради теб. С нежност и приятелство. За да прогоним спомена. — Певицата впери очи в слънчевите отблясъци по повърхността на потока. — И сега пак ти го предлагам.

— Но аз не те обичам. — Мигом разбрах, че това е най-неподходящото нещо, което бих могъл да кажа в този момент.

Славея въздъхна и остави арфата си.

— Зная. И ти го знаеш. Но няма нужда да говорим за това.

— Така е. Просто не искам никакви лъжи, изречени или не…

Тя се наведе към мен и спря думите ми с устните си. След малко отдръпна лице.

— Аз съм певица. Зная повече за лъжите, отколкото някога ще знаеш ти. И менестрелите знаят, че понякога човек най-много се нуждае от лъжи. За да направи от тях нова истина.

— Славея… — започнах аз.

— Знаеш, че ще кажеш нещо неподходящо — прекъсна ме тя. — Затова защо просто не помълчиш? Не усложнявай нещата. Спри да мислиш. Поне за мъничко.

Всъщност беше за дълго.

Когато се събудих, тя все още лежеше до мен. Нощни очи стоеше до нас и ме гледаше, задъхан от горещината. Когато отворих очи, той прилепи уши към главата си и бавно размаха опашка. На ръката ми капна капка топла слюнка.

„Върви си.“

„Другите те викат. И те търсят. — Вълкът наклони глава към мен и предложи: — Мога да покажа на Кетрикен къде да те намери.“

Седнах и размазах три комара на гърдите си. Останаха кървави петна. Пресегнах се за ризата си. „Случило ли се е нещо?“

„Не. Готови са да събудят дракона. Искрен иска да се сбогува с теб.“

Хванах Славея за рамото.

— Събуди се. Иначе няма да видиш как Искрен събужда дракона.

Тя лениво се размърда.

— Виж, за това непременно ще стана. Не се сещам за друго, което да ме вдигне. Пък и това може да е последният ми шанс да напиша песен. Съдбата винаги ме праща другаде, когато ти правиш нещо интересно.

Трябваше да се усмихна.

— Е, изобщо ли няма да напишеш песни за копелето на Рицарин? — Подразних я аз.

— Може би една. Любовна. — Славея потайно ми се усмихна. — Поне това беше интересно.

Станах и й помогнах да се изправи. Целунах я. Нощни очи нетърпеливо зави, после се протегна и й се поклони.

— Предупредих те — казах й аз.

Тя само се засмя и се наведе да събере дрехите ни.