Робин Хоб - Тронът

Чух хрущене на чакъл и вдигнах глава. Видях се да се приближавам. Крачех уверено и енергично, с високо вдигната глава. Лицето ми бе избръснато, влажната ми коса висеше на воинска опашка. Искрен добре се грижеше за тялото ми.

Погледите ни се срещнаха. Видях, че очите ми се присвиват, докато Искрен преценяваше собственото си тяло. Изправих се и без да се замисля, започнах да изтупвам дрехите си. После осъзнах какво правя. Аз не бях взел на заем риза . Смехът ми изкънтя в утрото по-силно, отколкото исках. Искрен поклати собствената ми глава.

— Остави, момко. От това няма да станат по-хубави. Пък и вече почти свърших. — Той посочи гърдите ми с моята длан. — Преди и аз имах такова тяло — каза ми моят крал, сякаш не знаех. — Забравил съм какво е да го усещаш. — Усмивката му изчезна и Искрен отново се втренчи в мен. — Грижи се за него, Фиц. Друго няма да получиш.

Вълна от замайване. И мрак. Коленете ми се подгънаха и аз се свлякох на земята.

— Извинявай — тихо каза Искрен. Със собствения си глас.

Вдигнах очи и видях, че ме наблюдава. Безмълвно отвърнах на погледа му. Усетих аромата на Кетрикен, пропил кожата ми. Тялото ми бе много уморено. За миг ме обзе ярост. После яростта се оттегли като морска вълна, сякаш емоциите ми струваха прекалено много усилия. Очите на Искрен срещнаха моите и приеха всичко, което изпитвах.

— Нито ще ти се извиня, нито ще ти благодаря. Няма да е достатъчно. — Той поклати глава. — Пък и как да ти кажа, че съжалявам? — Кралят се извърна и зарея поглед в далечината. — Моят дракон ще се изправи. Моята кралица ще роди дете. Аз ще прогоня алените кораби от нашите брегове. — Той дълбоко си пое дъх. — Не. Не съжалявам за сделката ни. — Искрен отново ме погледна. — Ти съжаляваш ли, Фицрицарин?

Бавно се изправих.

— Не зная. — Замислих се. — Корените стигат прекалено дълбоко — отвърнах накрая. — Откъде да започна, за да поправя миналото си? Колко назад да се върна, колко неща да променя, за да не допусна този момент или да кажа, че не съжалявам?

„Пътят под нас е пуст“ — съобщи ми Нощни очи.

„Зная. И Кетъл знае. Просто търсеше повод да разсее шута и да те прати да го пазиш. Вече можете да се върнете.“

„Ти добре ли си?“

— Фицрицарин. Добре ли си? — В гласа на Искрен звучеше загриженост. Но тя не можеше напълно да скрие ликуването му.

— Не, разбира се — казах им аз. — Не, разбира се. — Отдалечих се от дракона.

Зад себе си чух Кетъл нетърпеливо да пита:

— Готови ли сме да го съживим?

До ушите ми стигна тихият глас на Искрен.

— Не. Още не. Още мъничко искам да запазя тези спомени за себе си. Още мъничко да остана човек.

Докато минавах през лагера, Кетрикен излезе от шатрата си. Косата й беше сплетена на дебела къса плитка. По челото и в ъгълчетата на устата й все още имаше бръчки. Ала лицето й излъчваше топлото сияние на най-фини бисери. В нея грееше нова вяра. Тя дълбоко си пое дъх и ми се усмихна.

Бързо продължих нататък.

Водата в потока бе много студена. Наблизо растеше жилав хвощ, чиито листа използвах, за да се изтъркам. Прострях влажните си дрехи по храстите на отсрещния бряг. Знойният ден обещаваше скоро да изсъхнат. Сбърчил чело, Нощни очи клекна на брега и впери очи в мен.

„Не разбирам. Не миришеш зле.“

„Върви на лов, Нощни очи. Моля те.“

„Сам ли искаш да останеш?“

„Доколкото вече е възможно.“

Той се изправи и се протегна. „Някой ден ще сме само ние с теб. Ще ловуваме, ще ядем и ще спим. И ти ще оздравееш.“

„Дано доживеем дотогава“ — искрено се съгласих аз.

Вълкът изчезна в гората. Опитах се да изтъркам от китката си отпечатъците от пръстите на шута. Не успях, но научих много за жизнения цикъл на един хвощ. Отказах се. Реших, че мога да одера цялата си кожа и пак да не се почувствам свободен от случилото се. Излязох от потока и се отръсках от водата. Дрехите ми бяха достатъчно сухи, за да ги облека. Седнах на брега да си нахлузя ботушите. Едва не си помислих за Моли и Бърич, но бързо пропъдих образа. Вместо това се зачудих кога ще пристигнат ратниците на Славен и дали дотогава Искрен ще е завършил дракона си. Може би вече беше завършен. Знаех, че трябва да ми се иска да го видя.

Предпочитах да съм сам.

Легнах по гръб на тревата и вперих поглед в синьото небе. Опитах се да почувствам нещо. Страх, възбуда, гняв. Омраза.

Любов. Вместо това се чувствах само объркан. И уморен. Уморен от плът и дух. Затворих очи.

Звуците на арфата се носеха заедно с бълбукането на поточето, сливаха се с него, сетне с танцуваща стъпка се отдалечаваха. Отворих очи и видях Славея. Седеше на брега до мен и свиреше. Косата й бе разпусната и се сушеше на пръснати по гърба й къдрици. Между зъбите й стърчеше зелен стрък трева. Краката й бяха боси. Певицата ме погледна, но не каза нищо. Загледах се в играещите й по струните пръсти. Лявата й ръка се движеше по-бързо и компенсираше сковаността на последните два пръста. Това трябваше да ми навява някакви чувства. Не знаех какви.