Робин Хоб - Тронът

— Ти си млада — тихо отвърна той. — И красива. И много смела. Заслужаваш нещо по-добро.

— Бърич. Обичаш ли ме? — Прост, плахо зададен въпрос.

Бърич сключи загрубелите си от работа ръце в скута си.

— Да. — Той силно стисна пръсти. Може би, за да не треперят?

Усмивката й грейна като слънце иззад облак.

— Тогава се ожени за мен. И после, ако искаш, аз ще се изправя пред Свидетелските камъни. И ще призная пред всички, че съм била с теб, преди да се оженим. И ще им покажа детето.

Бърич най-сетне вдигна очи към нея. Сякаш не можеше да повярва.

— Ще се ожениш за мен?! Такъв, какъвто съм? Стар? Беден? Целият в белези?

— За мен не си такъв. Ти си мъжът, когото обичам.

Той поклати глава. Отговорът му само още повече ме озадачи.

— И след онова, което току-що каза за нещастието? Ще застанеш пред Свидетелските камъни и ще излъжеш?

Този път усмивката й бе различна. Отдавна не я бях виждал да се усмихва така. Сърцето ми се късаше.

— Не е нужно да лъжа — тихо отвърна тя.

Ноздрите му се разшириха като на жребец и Бърич скочи. Толкова рязко си пое дъх, че гърдите му се издуха.

— Почакай — заповяда Моли и той се подчини. Тя наплюнчи палеца и показалеца си и бързо угаси свещите, като остави да гори само една. После се приближи към него.

Избягах.

— О, момчето ми. Ужасно съжалявам.

Безмълвно поклатих глава. Стисках очи, но не можех да спра сълзите си. Най-после успях да отворя уста.

— Той ще е добър с нея. И с Копривка. Тя заслужава точно такъв човек. Не, Искрен. Това би трябвало да ме утеши. Да зная, че той ще е с нея и ще се грижи за двете.

Утеха. Не намирах утеха. Само болка.

— Струва ми се, че сключи с мен много лоша сделка. — Гласът му звучеше наистина тъжно.

— Не. Всичко е наред. — Поех си дъх. — Хайде, Искрен. Искам да го направим бързо.

— Сигурен ли си?

— Да.

И той взе живота ми.

И преди бях сънувал такъв сън. Познавах усещането на старческото тяло. Предния път бях лежал на чисто легло в мека нощница като крал Умен. Сега бе по-трудно. Боляха ме всички стави. Вътрешностите ми пламтяха. И ръцете, и лицето ми бяха изгорени. В това тяло беше останала повече болка, отколкото живот. Като почти докрай изгоряла свещ. Отворих гуреливите си очи. Лежах върху студен камък, до мен клечеше и ме наблюдаваше един вълк.

„Това не е хубаво“ — каза ми той.

Не успях да измисля какво да му отговоря. Определено бях съгласен с него. След малко се надигнах на четири крака. Боляха ме дланите. Боляха ме коленете. Всички стави в тялото ми скърцаха и надаваха вой, докато се изправях и се оглеждах. Нощта беше топла, ала въпреки това треперех. На подиума над мен спеше един незавършен дракон.

„Не разбирам“ — помоли за обяснение Нощни очи.

„Аз не искам да разбирам. Не искам да зная.“

Ала независимо дали го исках, аз знаех. Бавно закрачих и вълкът дойде по петите ми. Минахме покрай гаснещия огън между две шатри. Никой не стоеше на пост. От шатрата на Кетрикен се чуваха тихи звуци. Тя виждаше в мрака лицето на Искрен. Искреновите тъмни очи, вперени в нейните. И вярваше, че съпругът й най-сетне е дошъл при нея.

И наистина бе така.

Не исках да слушам, не исках да зная. Продължих напред с предпазливите си старчески крачки. Наоколо се извисяваха огромни черни каменни блокове. Нещо пред нас тихо тракаше и звънтеше. Излязох от ръбестите сенки на камъните и отново се озовах на лунна светлина.

„Веднъж ти сподели моето тяло. Сега така ли е?“

— Не. — Изрекох думата на глас и чух тихо дращене. „Какво е това?“

„Ще отида да видя. — Вълкът се стопи в сенките. Върна се след секунди. — Онзи без мирис. Крие се от теб. Не те познава.“

Знаех къде ще го открия. Не бързах. Това тяло едва се движеше. Когато стигнах при девойката върху дракона, ми беше ужасно трудно да се кача на подиума. Горе веднага видях пръснатите навсякъде новоотчупени парчета. Седнах до краката на дракона, като предпазливо отпуснах тялото си на студения камък. Разгледах работата му. Почти го бе освободил.

— Шуте? — Тихо го повиках аз.

Той бавно изплува от сенките и се изправи пред мен със сведени очи.

— Ваше величество — промълви шутът. — Опитах се. Но не мога да се сдържа. Просто не мога да я оставя тук…

Безмълвно кимнах. Долу до подиума Нощни очи нададе вой. Шутът погледна към него, сетне отново към мен. На лицето му се изписа объркване.

— Милорд? — попита той.

Пресегнах се към нишката на Умението помежду ни и я намерих. Той се вцепени, докато се мъчеше да разбере. Приближи се и седна до мен. Погледна ме, сякаш можеше да види какво се крие зад кожата на Искрен.