Робин Хоб - Тронът

— Ще намерим нови — утеши я Бърич.

Моли само пак поклати глава, взе от масата в ъгъла чист ленен бинт и гърненце мехлем и подозрително го помириса.

— Не мирише на твоя мехлем.

— Е, пак ще подейства. — Бърич бавно огледа стаята и се намръщи. — Как ще платим за всичко това, Моли?

— Погрижила съм се. — Тя стоеше с гръб към него.

— Как?

Тя го погледна. Устните й бяха стиснати. Ако бях на негово място, нямаше да настоявам повече.

— С иглата на Фиц. Показах я на ханджията и той ми даде стаята. И докато следобед двамата спяхте, я занесох на златар и я продадох. — Бърич отвори уста, ала тя не му даде шанс да каже нещо. — Мога да се пазаря и получих истинската й цена.

— Тя струваше повече от монетите. Трябваше да остане за Копривка. — Устните на Бърич бяха стиснати като нейните.

— Копривка имаше по-голяма нужда от топло легло и овесена каша, отколкото от една сребърна игла с рубин. Даже Фиц щеше да прояви благоразумието да постъпи като мен.

Странно. Наистина го бях направил. Но Бърич само отвърна:

— Ще трябва да работя много дни, за да й я откупя.

Без да го поглежда, Моли взе бинтовете.

— Ти си упорит човек и съм убедена, че ще постъпиш, както решиш.

Бърич мълчеше. Почти виждах как се опитва да реши дали това означава, че е спечелил спора. Моли се върна при леглото, седна до него и намаза гърба му с мехлем. Той стискаше зъби, но не издаваше нито звук. Тя пак приклекна пред него.

— Вдигни си ръцете, за да мога да те бинтовам — заповяда му Моли. Бърич си пое дъх и вдигна ръце. — Така по-добре ли е? — накрая попита тя.

— Много по-добре. — Той понечи да се протегне, но се отказа.

— Има храна — каза Моли.

— След малко. — Лицето му помръкна. Тя се обърна към него. — Моли. — Бърич въздъхна. И отново опита. — Копривка е праправнучка на крал Умен. Наследница на Пророческия род. Славен вижда в нея заплаха за себе си. Може пак да се опита да ви убие. И двете. Всъщност съм убеден, че ще го направи. — Той почеса брадата си. — Може би единственият начин да ви спася е да ви поставя под закрилата на истинския крал. Познавам един човек… може би Фиц ти е споменавал за него. Казва се Сенч.

Тя мълчаливо поклати глава. Изражението и ставаше все по-мрачно.

— Той може да отведе Копривка на безопасно място. И да се погрижи за теб. — Думите бавно и неохотно се изтръгваха от устата му.

Отговорът на Моли не закъсня.

— Не. Тя не е от рода на Пророците. Копривка е моя. И няма да я продам, нито за пари, нито за безопасност. Как можа да си помислиш, че ще го направя?

Бърич се усмихна на гнева й. На лицето му се изписа разкаяно облекчение.

— Не съм мислил, че ще го направиш. Но реших, че съм длъжен да ти предложа. — Следващите му думи бяха още по-колебливи. — Има и друг начин. Не зная какво ще си помислиш за него. Въпреки всичко ще се наложи да избягаме оттук, да намерим град, където не ни познават. — Той внезапно заби поглед в пода. — Ако преди това се оженим, хората няма да се усъмнят дали детето е мое…

Моли сякаш се вкамени. Бърич вдигна очи и умолително я погледна.

— Не ме разбирай погрешно. Не очаквам нищо от теб… Но… Можем да отидем при Свидетелските камъни в Кевдор. Ще застана пред тях и в присъствието на менестрел ще се закълна, че Копривка е мое дете. Никой няма да се усъмни.

— И ще излъжеш пред Свидетелски камък, така ли — смая се Моли. — Наистина ли? Заради Копривка?

Той кимна. Очите му не се откъсваха от нея.

Моли поклати глава.

— Не, Бърич. Няма да го допусна. Това носи нещастие. Всеки знае какво става с онези, които осквернят Свидетелските камъни с лъжа.

— Ще рискувам — мрачно настоя Бърич. Не знаех да е лъгал преди Копривка да влезе в живота му. Сега настояваше да даде лъжлива клетва. Зачудих се дали Моли разбира какво й предлага.

Разбираше.

— Не. Няма да лъжеш. — Уверено.

— Моля те, Моли.

— Тихо! — Категорично заяви тя. Наклони глава и го погледна, очевидно се чудеше на нещо. — Бърич? — колебливо каза Моли. — Чувала съм да казват… Лейси казваше, че някога си обичал Търпение. — Тя си пое дъх. — Още ли я обичаш?

Бърич я погледна раздразнено. Моли го гледаше умолително. Накрая той се извърна и тя едва чу думите му.

— Обичам спомените си за нея. Каквато беше някога. Какъвто бях аз. Сигурно както и ти все още обичаш Фиц.

Беше неин ред да потръпне.

— Спомням си някои неща… да. — Моли кимна, сякаш си напомняше за нещо. После вдигна очи и го погледна. — Но той е мъртъв. — Колко странно окончателни звучаха от нейната уста тези думи! — Изслушай ме. Просто ме изслушай. През целия ми живот е имало… Първо баща ми. Той винаги ми е казвал, че ме обича. После Фиц. Той се кълнеше, че ме обича, и се отнасяше към мен с нежност. Но лъжите му никога не ми звучаха като любов. А сега ти… Бърич, ти никога не си ми говорил за любов. Никога не си ме докосвал, нито от гняв, нито от желание. Но и мълчанието ти, и погледът ти ми говорят повече за любов, отколкото техните думи. — Тя зачака. Бърич продължаваше да мълчи. — Бърич? — отчаяно попита Моли.