Робин Хоб - Тронът

„Братко. Стига.“

Нощни очи внезапно се озова между мен и дракона. Знаех, че все още стискам люспестия крак, ала той с ръмжене му попречи да продължи да взима още от мен.

„Не ме е грижа, че ще ми вземе всичко“ — казах на вълка.

„Мен обаче ме е грижа. Не искам да съм обвързан с претопен. Назад, Студени. Пусни го. Махай се!“

За моя изненада драконът отстъпи. Отворих очи и се смаях, че все още е нощ.

Шутът прегръщаше Нощни очи.

— Фиц — тихо каза той. Говореше, притиснал лице към козината на вълка, ала го чувах ясно. — Съжалявам, Фиц. Но не можеш да се избавиш от цялата си болка. Ако престане да те боли…

Не го доизслушах. Взирах се в предния крак на дракона. Там, където ръцете ми бяха почивали върху безформения камък, сега имаше два отпечатъка от длани. И в тях съвършено изпъкваше всяка люспа. Замислих се за дракона на Искрен. Той бе огромен. Как го беше направил? Какво бе пазил в себе си през всички тези години, за да е достатъчно да извае такъв дракон?

— Той изпитва силни чувства. Чичо ти. Обичал е страстно. И е бил верен. Понякога си мисля, че моите двеста години бледнеят в сравнение с чувствата, които е изпитал през своите четирийсетина.

Тримата се обърнахме към Кетъл. Не бях изненадан. Знаех, че идва, и не й бях обърнал внимание. Тя тежко се опираше на тоягата си и лицето й сякаш висеше от костите на черепа й. Старицата срещна погледа ми и разбрах, че знае всичко. Беше свързана с Искрен.

— Слезте оттам. И тримата. Преди да сте пострадали.

Бавно се подчинихме. Най-бавно аз. Искреновите стави ме боляха и тялото му бе уморено. Когато най-сетне застанах до нея, Кетъл ме погледна заплашително и каза:

— Щом ще го правиш, можеш да го вложиш в дракона на Искрен.

— Той не ми позволи. Не ми позволи.

— Да. Не ти позволи. Ще ти кажа нещо, Фиц. Много ще ти липсва онова, което даде. След време ще възстановиш някои чувства, разбира се. Всички спомени са свързани и също като човешката кожа, могат да се лекуват. След време те сами щяха да престанат да те болят. Някой ден може би ще ти се иска да си спомняш тази болка.

— Едва ли — спокойно отвърнах аз, за да скрия съмненията си. — Остава ми предостатъчно болка.

Кетъл вдигна старческото си лице и дълбоко си пое дъх.

— Зазорява се — рече тя, сякаш усещаше мириса на зората.

— Трябва да се върнеш при дракона. При Искреновия дракон. А вие двамата… — Кетъл погледна шута и Нощни очи. — Вие двамата отидете на наблюдателния пост и вижте дали не са се появили войските на Славен. Нощни очи, ти съобщи на Фиц какво виждаш. Хайде, вървете. А, шуте. Остави девойката върху дракона на мира. Иначе щеше да й дадеш целия си живот. И дори това може би нямаше да е достатъчно. Затова престани да се измъчваш. Престани да измъчваш и нея. Вървете!

Те се подчиниха, ала не и без от време на време да поглеждат назад.

— Ела — напрегнато ми заповяда Кетъл. И закуцука в посоката, от която бе дошла. Сковано я последвах през черно-сребристите сенки на каменните блокове в каменоломната. Сега вече тя наистина изглеждаше двестагодишна. Аз се чувствах още по-стар. Измъчено тяло, стави, които скърцаха или изобщо не искаха да се движат. Вдигнах ръка и се почесах по ухото. После огорчено я отпуснах. Искрен вече щеше да е със сребърно ухо. Кожата му гореше и далечните нощни насекоми сякаш се чуваха по-ясно.

— Между другото, съжалявам. За твоята Моли и всичко останало. Опитах се да те предупредя.

Кетъл не изглеждаше натъжена. Но я разбирах. Почти всичките й чувства бяха в дракона. Говореше за онова, което знаеше, че е щяла да изпитва преди. Все още й оставаше болка за мен, но вече не си спомняше собствените си болки, за да може да ги сравни.

— Нищо лично ли няма вече — тихо попитах аз.

— Само онова, които крием от себе си — тъжно отвърна тя и ме погледна. — Тази нощ ти направи нещо хубаво. Нещо мило. — Устните й започнаха да се усмихват, ала очите й се насълзиха. — Даде му една последна нощ младост и страст. — Кетъл забеляза твърдото ми изражение. — Добре, няма да говоря повече за това.

Изминах остатъка от пътя до нея в мълчание.

Седнах край топлите въглени на огъня и посрещнах утрото. Звуците на нощните насекоми постепенно преляха в утринните предизвикателства на далечни птици. Вече ги чувах съвсем ясно. Странно, да седя и да чакам самия себе си. Кетъл мълчеше, дълбоко вдишваше променящия се мирис на въздуха и с жадни очи наблюдаваше изсветляването на небето. Запаметяваше всичко това, за да го вложи в дракона.