Робин Хоб - Тронът

— Това не ми харесва — каза шутът накрая.

— И на мен — съгласих се аз.

— По-добре да не зная.

Известно време седяхме в мълчание. После той протегна ръка и помете шепа камъчета от подиума около крака на дракона. Погледна ме и все още с известна колебливост извади длетото изпод ризата си. За чук му служеше един камък.

— Това е длетото на Искрен.

— Зная. На него вече не му трябва, а моят нож се счупи. — Шутът внимателно приближи острието към скалата. — А и така става много по-добре. — Той започна да дяла камъка.

— Тя изсмуква силите ти — тихо отбелязах аз.

— Зная. — Още един удар. — Бях любопитен. И мястото, където я докоснах, продължава да я боли. — Шутът премести длетото си. — Мисля, че й дължа нещо.

— Шуте, тя може да вземе всичко, каквото й предложиш, и това пак да не е достатъчно.

— Откъде знаеш?

Свих рамене.

— Това тяло знае.

Той докосна току-що издяланото място с посребрените си пръсти. Потръпнах, ала не усетих девойката да изпитва болка. Тя взе нещо от него. Но шутът не притежаваше Умението да я оформя с длани. Онова, което й бе дал, стигаше само да я измъчва.

— Напомня ми за голямата ми сестра — сякаш на себе си каза той. — Косата й беше златиста.

Смаяно мълчах.

— Иска ми се пак да я видя — без да поглежда към мен, прибави шутът. — Някога тя ужасно ме глезеше. Иска ми се пак да видя цялото си семейство. — Говореше замечтано и разсеяно плъзгаше пръсти по издялания камък.

— Шуте? Ще ми позволиш ли да опитам?

На лицето му се изписа почти ревност.

— Тя може да не те приеме — предупреди ме той.

Усмихнах му се. Усмивката на Искрен, през буйната му брада.

— Помежду ни има връзка. Тънка като конец и самодивското биле и твоята умора още повече я отслабват. Но я има. — Постави ръка на рамото ми.

Не знаех защо го правя. Може би защото той никога не ми бе споменавал, че му липсват сестра му и родният му дом. Отказах да се запитам. Да не мисля ми беше много по-лесно. А най-лесно ми бе да не чувствам. Шутът постави ръка, не на рамото ми, а отстрани на шията ми. И инстинктивно улучи. Допирът на дланта му до голата ми кожа ми помогна да го позная по-пълно. Вдигнах вълшебните Искренови ръце пред очите си и им се удивих. Сребърни за окото, обгорени за сетивата. После, преди да успея да се откажа, се наведох и хванах безформения преден крак на дракона с две ръце.

Мигом го усетих. Той почти се гърчеше в камъка. Познах очертанията на всяка люспа, върха на всеки остър нокът. Познах и жената, която го беше изваяла. Жените. Котерия, много отдавна. Котерията на Сол. Ала Сол била твърде горда. Опитала се да остане в собствената си форма, да се извае върху дракона, който котерията й създала. Другите били прекалено предани, за да й възразят. И тя почти успяла. Завършили дракона. Или почти. Той оживял и започнал да се надига, и да поглъща кликата в себе си. Но Сол искала да остане единствено в каменното момиче. Не се вложила в дракона. И той паднал, преди да успее да се изправи, отново потънал в камъка, за да остане там за вечни времена. И сега котерията бе впримчена в дракона, а Сол — в девойката.

Узнах всичко това по-бързо от мълния. Усетих и глада на дракона. Той ме привличаше в себе си, умоляваше за храна. Беше взел много от шута. Усетих какво му е дал старият ми приятел. Подигравки с бъкипски градинари и шамбелани. Клон с пролетни ябълкови цветове пред прозорец. Аз, с развяващ се дълъг елек, докато тичам на двора по петите на Бърич в опит да го настигна. Сребърни рибки, скачащи в тихо езерце призори.

Драконът настойчиво ме притегляше. Изведнъж разбрах какво ме е довело тук. „Вземи спомените ми за майка ми и чувствата, които вървят с тях. Не ги искам. Вземи болката в гърлото ми, когато си мисля за Моли, вземи всички ярко обагрени дни, които си спомням с нея. Вземи блясъка им и ми остави само сенките от онова, което съм виждал и чувствал. Нека си ги спомням, без да се порязвам на тяхната острота. Вземи дните и нощите ми в тъмницата на Славен. Стига ми да зная какво ми е сторил. Вземи ги и ми позволи да престана да усещам лицето си, притиснато до онзи каменен под, да чувам хрущенето от счупването на носа ми, да усещам вкуса на собствената си кръв. Вземи болката ми, че не познавам баща си, вземи часовете на взиране в неговия портрет, когато в Голямата зала нямаше никой и нямаше кой да ме види. Вземи…“

„Престани, Фиц. Ти й даде прекалено много, няма да ти остане нищо.“ Шутът бе ужасен от онова, за което сам беше помогнал.

„… спомените за онази кула, за голата, брулена от вятъра Градина на кралицата и за Гален, изправен до мен. Вземи образа на Моли, толкова доброволно хвърлила се в прегръдките на Бърич. Вземи ги и ги затвори някъде, където никога повече да не могат да ме изгарят. Вземи…“