Робин Хоб - Тронът

— Има начин, Фицрицарин. — Тъмните му очи срещнаха моите. — Ти си начинът. Пълен с живот и жажда. Разкъсван от страсти.

— Зная — отвърнах аз. Думите смело се изтръгнаха от устата ми. Никога през живота си не се бях страхувал толкова. Славен ужасно ме бе плашил в тъмницата си. Ала тогава бях изпитвал болка. А сега ме очакваше смърт. Изведнъж проумях разликата.

— Няма да ти хареса — предупреди ме той. — И на мен не ми харесва. Но не виждам друга възможност.

— Готов съм — излъгах аз. — Само… Искам за последен път да видя Моли. Да зная, че двете с Копривка са добре. И Бърич.

Искрен впери поглед в мен.

— Спомням си сделката, която ми предложи. Да не взимам Копривка за трона. — Той въздъхна. — Ще трябва да те помоля за нещо по-страшно. За физическия ти живот. За целия живот и енергия на твоето тяло. Разбираш ли, аз вложих всичките си страсти. Не ми остана нищо. Ако можех да разпаля в себе си само още една нощ на чувства… ако можех да си спомня какво е да пожелаеш жена, да прегръщаш жената, която обичаш… — Гласът му заглъхна. — Срам ме е да го искам от теб. Срам ме е повече, отколкото когато черпих от твоята сила, когато ти бе още нищо неподозиращо момче. — Кралят отново ме погледна и разбрах какви усилия му коства да намери нужните думи. Несъвършени думи. — Но срамът, който изпитвам, болката, че трябва да ти го причиня… дори те идват от теб. Дори тях мога да вложа в дракона. — Искрен сведе очи. — Драконът трябва да полети, Фиц. Трябва.

— Искрен. Кралю. — Той продължаваше да не ме гледа. — Приятелю. — Очите му най-сетне срещнаха моите. — Всичко е наред… но… Искам пак да видя Моли. Макар и за миг.

— Опасно е. Мисля, че онова, което сторих с Карод, събуди в тях истински страх. Оттогава не са опитвали силата си срещу моята, само коварството си. Но…

— Моля те — промълвих аз.

Искрен въздъхна.

— Добре, момко. Но сърцето ми е изпълнено със страх.

Не ме докосна. Дори не си пое дъх. Толкова голяма бе силата на неговото Умение, въпреки че се намираше на предела на пълната изнемога. Ние бяхме с тях. Усетих, че Искрен се отдръпва и ми дава илюзията, че съм сам.

Стая в странноприемница. Чиста и добре мебелирана. До самун хляб и паница с ябълки на масата горяха свещи. Бърич лежеше гол до кръста от своята страна на леглото. Кръв покриваше раната от нож и тъмнееше по колана на панталона му. Гърдите му се движеха в бавните дълбоки ритми на съня. Бе прегърнал Копривка. Бебето се гушеше в него и дълбоко спеше. Моли се наведе над тях и сръчно освободи Копривка изпод прехвърлената отгоре й дясна ръка на Бърич. Детето не помръдна, докато Моли го отнасяше до кошчето в ъгъла и го завиваше в меките одеяла. Малките му розови устенца се движеха от спомена за топло мляко. Челото му беше гладко под лъскавата черна косица. Изглеждаше невредимо, въпреки всичко, което бе преживяло.

С уверени движения Моли наля вода в един леген и взе парче плат. Върна се при леглото и приклекна до Бърич, остави легена на пода, натопи кърпата в него и я изцеди. Когато я допря до гърба му, Бърич рязко се събуди и бърз като нападаща змия, я хвана за китката.

— Бърич! Пусни ме! Трябва да почистя раната ти — ядосано рече Моли.

— О, ти ли си — облекчено въздъхна той и я пусна.

— Разбира се, че съм аз. Кой да е? — Моли внимателно попи раната и отново натопи кърпата в легена. И кърпата в ръката й, и водата почервеняха от кръв.

Бърич внимателно опипа леглото до себе си и попита:

— Какво си направила с детето ми?

— Детето ти е добре. Спи в кошчето. Ето там. — Моли отново избърса гърба му. — Вече не тече кръв. И раната изглежда чиста. Мисля, че кожата на туниката ти е омекотила удара. Ако се понадигнеш, ще те превържа.

Бърич бавно седна и тихо изпъшка, но когато я погледна, на лицето му грееше усмивка.

— Осезателни пчели — възхитено каза Бърич и поклати глава. Виждах, че го е повтарял вече много пъти.

— Не се сетих за друго — отбеляза Моли, не успя да се сдържи и също му се усмихна. — Обаче се получи, нали?

— Великолепно — потвърди Бърич. — Но откъде знаеше, че ще се насочат към червенобрадия? Тъкмо това ги убеди. А едва не убеди и мен!

Моли поклати глава.

— Беше късмет. А и заради светлината. Той държеше свещта и стоеше пред огнището. В колибата беше сумрачно. Светлината привлича пчелите. Почти като нощни пеперуди.

— Чудя се дали още са в колибата. — Бърич отново й се усмихна. Тя стана и отиде да отнесе кървавата кърпа и легена.

— Изгубих пчелите си — тъжно каза Моли.