Робин Хоб - Тронът

Искрен се наведе и опря чело в дракона. Безконечното му дялане спря.

— Би трябвало да те накарам да стоиш тук и да говориш, докато работя, Фиц — след малко пресипнало каза той. — Тъкмо когато ми се струва, че вече не съм в състояние да изпитвам силни чувства, ти отново ги събуждаш в мен. — Кралят вдигна глава и ме погледна. Сълзите му бяха проправили две пътеки в сивия скален прах. — Имам ли избор?

— Просто зарежи дракона. Нека се върнем в Шестте херцогства, да съберем хората и да се бием срещу алените кораби с Умението, както преди. Може би…

— Може би всички ще умрем още преди да стигнем в Джаампе. Това по-щастлив край ли е за моята кралица? Не. Ще я върна в Бъкип, ще очистя крайбрежието и тя дълго и честито ще управлява като кралица. Това е моят избор.

— Ами наследник — горчиво попитах аз.

Той уморено сви рамене и отново вдигна длетото си.

— Сам знаеш. За наследница ще бъде обявена твоята дъщеря.

— Не! Ще използвам Умението, за да предупредя Бърич да избяга заедно с нея.

— Не можеш да предупредиш Бърич — меко отбеляза Искрен. — Рицарин отдавна затвори ума му за Умението, за да не допусне да бъде използван срещу него. Както използваха шута срещу теб.

Поредната разгадана загадка. Каква ли полза имах от нея?

— Моля те, Искрен. Умолявам те. Не ми причинявай това. Предпочитам и аз да бъда погълнат. Предлагам ти го. Вземи моя живот и нахрани с него дракона. Ще ти дам каквото поискаш. Но ми обещай да не жертваш дъщеря ми за трона на Пророците.

— Не мога да ти дам такова обещание — отвърна той.

— Ако изобщо изпитваш някакви чувства към мен… — започнах аз, ала Искрен ме прекъсна.

— Не разбираш ли? Колко пъти да ти го повтарям? Имам чувства. Но ги вложих в дракона.

Успях да се изправя. И с накуцване се отдалечих. Нямаше какво повече да му кажа. Крал или човек, чичо или приятел, аз като че ли вече изобщо не го познавах. Когато се пресягах към него с Умението, откривах само стените му. Когато се пресягах към него с Осезанието, откривах живота му, мъждукащ между него и каменния дракон, напоследък по-ярък в дракона, отколкото в Искрен.

В лагера нямаше никой друг и огънят догаряше. Хвърлих дърва в пламъците и седнах да хапна малко сушено месо. Почти бяхме изяли свинята. Скоро пак трябваше да отидем на лов. Или по-точно Нощни очи и Кетрикен трябваше да идат на лов. Тя очевидно лесно убиваше дивеча. Самосъжалението ми губеше вкуса си, но не се сещах за по-добро решение от това да удавя мъката си в бренди, ако имах такова. Тъй като нямаше други интересни възможности, си легнах.

Спах. В известен смисъл. Дракони измъчваха сънищата ми и играта на Кетъл придобиваше странен смисъл, докато се опитвах да реша дали едно червено камъче е достатъчно силно, за да плени Моли. Сънищата ми бяха разпокъсани и често изплувах на повърхността, за да вперя очи в мрака. Веднъж се пресегнах към Нощни очи, който обикаляше около слаб огън, докато Славея и шутът спяха на смени. Бяха преместили поста си на склона на един хълм, откъдето се виждаше пътят на Умението. Беше редно да отида при тях. Вместо това се претърколих на другата страна и отново потънах в сънищата си. Сънувах, че идват войските на Славен, не десетки, а стотици златистокафяви ратници, изливащи се в каменоломната, за да ни притиснат до черните отвесни скали и да ни избият до крак.

На сутринта се събудих от студения нос на вълка. „Трябва да отидеш на лов“ — сериозно ми каза той и аз се съгласих с него. Когато излязох от шатрата, видях Кетрикен. Зазоряваше се и от нейните огньове вече нямаше нужда. Тя можеше да спи, но горе при дракона продължаваше безспирното чукане и стържене. Очите ни се срещнаха. После кралицата погледна Нощни очи.

— На лов ли отивате — попита Кетрикен. Вълкът размаха опашка. — Ще си взема лъка — каза тя и се скри в малката шатра. Зачакахме. Кралицата излезе, облечена в по-чист елек и с лъка си в ръка.

— Ако имахме достатъчно хора, трябваше да поставим двама часови тук и още двама над пътя — отбелязах, когато стигнахме до стълба.

Кетрикен кимна.

— Странно. Зная, че идват да ни убият, и не виждам как ще избягаме. И все пак отиваме на лов за месо, като че ли храната е най-важното нещо.

„Така е. Храната е живот.“

— Но за да живее, човек трябва да яде — повтори мисълта му тя.

Не срещнахме дивеч, достоен за нейния лък. Вълкът уби заек, а тя свали една пъстрокрила птица. Накрая наловихме пъстърва и по пладне имахме повече от достатъчно риба поне за този ден. Аз я почистих край потока, после попитах Кетрикен дали има нещо против да остана да се изкъпя.