Робин Хоб - Тронът

— Отпратили сте ме, за да не мога да ви последвам! Знаели сте, че не мога да събудя драконите, но сте искали да се избавите от мен! — Не бях в състояние да скрия гнева си и чувството, че ме е предал.

Искрен без никакво угризение ми прати една от някогашните си усмивки.

— Добре се познаваме, нали? — И това беше единственото извинение. Усмивката му стана още по-широка. — Да, възложих ти глупава задача. Но аз съм бил глупакът, защото ти я изпълни. Събуди един от драконите или поне го накара да се раздвижи.

Поклатих глава.

— Да, успя. Не може да не си ги усетил, онези вълни от Умение, точно преди да стигна при теб. Какво направи? Как го накара да се раздвижи?

— Първият стражник умря, набучен на един от бивните на каменния глиган — безизразно отвърнах аз. — Може би тези дракони се събуждат така. Със смърт. — Не мога да обясня болката, която изпитвах. Той ми бе отнел онова, което трябваше да е мое, и го беше дал на Кетъл. Дължеше тази близост в Умението единствено на мен. Кой друг бе изминал толкова дълъг път и се беше отказал от толкова много неща заради него? Как можеше да ми откаже да му помогна да извае своя дракон?

Това чисто и просто бе жажда за Умение, но тогава не го знаех. В онзи момент усещах само, че двамата с Кетъл са свързани със съвършена връзка и че Искрен решително не ми позволява да се присъединя към тях. Толкова решително, все едно бях Славен. Аз бях напуснал жена си и детето си и бях прекосил целите Шест херцогства, за да му служа, а той ме отблъскваше. Трябваше да заведе мен при реката. Не бях знаел, че съм способен на такава ревност. Нощни очи дойде при мен и пъхна муцуна под мишницата ми. Почесах го по гърлото и го прегърнах. Поне той беше мой.

„Тя ме разбира — тревожно повтори вълкът. — Накарах я да ме разбере и тя му каза, че трябва да дойде при теб.“

Кетрикен се приближи до мен.

— Изпитах изключително силно усещане, че се нуждаеш от помощ. Трябваше дълго да настоявам, но накрая Искрен остави дракона и отиде при теб. Сериозно ли си пострадал?

Бавно се изправих и изтупах праха от дрехите си.

— Пострада само гордостта ми, защото кралят се отнася с мен като с дете. Можеше да ми даде да разбера, че предпочита компанията на Кетъл.

Очите на Кетрикен проблеснаха и това ми напомни с кого разговарям. Ала тя скри болката си.

— Казваш, че си убил човек, така ли?

— Не го убих аз. Той падна върху един от бивните на каменния глиган и се набучи на него. Но не видях някой дракон да се раздвижва.

— Не смъртта, а погубеният живот — каза Кетъл на краля. — Може би е това. Както миризмата на прясно месо събужда изгладняло до смърт куче. Те са гладни, ваше величество, но не са умрели. Не и ако откриете начин да ги нахраните.

— Това не ми харесва! — възкликнах аз.

— Няма значение дали ни харесва — тежко отвърна Искрен. — Такава е природата на драконите. Те трябва да се хранят и се хранят с живот. За да ги създадеш, трябва доброволно да отдадеш живота си. Но щом се издигнат в полет, драконите сами ще вземат каквото им трябва. Какво каза, че според теб им бил предложил крал Мъдрост в замяна на разгромяването на алените кораби?

Кетъл укоризнено насочи показалец към шута.

— Чуй това, шуте, и разбери защо си толкова уморен. Когато я докосна с Умение, ти се свърза с нея. И сега тя те привлича към себе си, а ти си мислиш, че ходиш от съчувствие. Но тя ще вземе от теб каквото й трябва, за да се надигне. Дори това да е целият ти живот.

— Всички говорите със загадки — заявих аз. После, когато най-после дойдох на себе си, възкликнах: — Славен е пратил ратници! В момента пътуват насам. Остават им най-много няколко дни. Подозирам, че се движат много бързо. Стълбовете са охранявани от мъже, които не трябва да позволят на Искрен да избяга.

Едва много по-късно през нощта успях да науча всичко. Кетъл и Искрен наистина бяха ходили при реката, почти веднага след моето заминаване. Използвали колоната, за да отидат в града, където потопили ръцете на Кетъл и подновили силата на Искреновата магия. Всеки поглед към сребристото искрене събуждаше у мен жажда за Умение, която имаше силата почти на сласт. Нещо, което криех от себе си и се опитвах да крия от Искрен. Не вярвам, че съм успял да го заблудя, ала той не ме принуди да го призная. Криех ревността си зад други неща. Разпалено им заявих, че само по чиста случайност не са се натъкнали на котерията. Кралят спокойно отговори, че знаел какъв е рискът и го поел. Някак си това, че гневът ми не го трогва, ме нарани още повече.