Робин Хоб - Тронът

Когато се върнали, двамата заварили шута да дяла камъка, държащ в плен девойката върху дракона. Бил разчистил пространството около единия крак и започвал другия. Самият крак оставал безформено парче камък, ала шутът твърдял, че усеща крака непокътнат вътре. Бил убеден, че тя искала от него само да освободи дракона. Когато го открили, той треперел от изнемога. Кетъл настояла веднага да си легне, взела последното късче самодивско биле и му направила последната доза чай. Въпреки опиата шутът продължаваше да е разсеян и уморен и дори не ме попита какво ми се е случило. Бях силно загрижен за него.

Вестта за хората на Славен разтревожи всички. След вечеря Искрен прати Славея, шута и вълка на пост при входа на каменоломната. Известно време останах край огъня, увил подутото си насинено коляно със студена влажна кърпа. Кетрикен поддържаше огньовете на подиума и Искрен и Кетъл дялаха камъка. Докато бе помагала на старицата да търси самодивско биле, Славея беше открила семена от карис, каквито ми бе давал Сенч. Кетъл беше приготвила от тях стимулираща напитка за себе си и Искрен. Работата им бе достигнала ужасяваща скорост.

Освен това бяха намерили семената от слънчева пола, които много отдавна бях купил като евентуален заместител на самодивското биле. С лукава усмивка Славея ме попита защо ги нося. Когато й обясних, тя избухна в смях и накрая успя да ми каже, че се смятали за афродизиак. Спомних си думите на билкарката и поклатих глава. Откривах иронията, но кой знае защо, не успях да се усмихна.

След като известно време бях седял сам край огъня, се пресегнах към Нощни очи. „Как е?“

Въздишка. „Певицата свири на арфата си. Онзи без мирис дяла статуята. А аз искам да отида на лов. Даже да има някаква опасност, тя е много далеч.“

„Да се надяваме, че ще си остане там. Бъди нащрек, приятелю.“

Надигнах се и закуцуках по рампата. Вече бяха свободни три от краката на дракона и Искрен работеше по последния преден крак. Поседях при него, но той не благоволи да ме забележи — продължаваше да дяла и стърже и през цялото време си тананикаше стари детски песнички или пиянски песни. Заобиколих Кетрикен, която неуморно поддържаше огньовете, и отидох при Кетъл, която прокарваше длани по опашката на дракона. Очите й блуждаеха в далечината, докато призоваваше люспите, оформяше детайлите им и им придаваше плътност. Част от опашката също оставаше скрита в камъка. Понечих да се облегна на дракона, за да дам почивка на подутото си коляно, ала старицата ми изсъска:

— Недей! Не го докосвай!

Отдръпнах се.

— И преди съм го докосвал — възмутих се аз. — Нищо лошо не се случи.

— Това е било преди. Вече е почти завършен. — Тя вдигна глава. Дори на светлината на огъня виждах дебелия пласт прах, който покриваше лицето й и лепнеше по миглите й. Изглеждаше ужасно уморена и в същото време одухотворена от някаква яростна енергия. — Ти си толкова тясно свързан с Искрен, че драконът ще се пресегне към теб. И нямаш достатъчно сила, за да му откажеш. И тогава той изцяло ще те притегли в себе си. Защото е силен. Възхитително силен. — Кетъл произнесе последните думи почти напевно, като продължаваше да гали опашката. За миг видях изпод дланите й да остават следи от багри.

— Някой ще ми обясни ли какво става тук — сприхаво попитах аз.

Тя смутено ме погледна.

— Опитвам се. И Искрен се опитва. Но тъкмо ти би трябвало да знаеш колко досадни са думите. Ние безспирно се опитваме да ти го обясним, но умът ти все още не го проумява. Ти не си виновен. Думите не са достатъчно големи. А е прекалено опасно да използваш Умението заедно с нас.

— Ще можете ли да ми обясните, след като завършите дракона?

Кетъл впери очи в мен и на лицето й се изписа нещо като съчувствие.

— Фицрицарин. Скъпи мой приятелю. Когато завършим дракона ли? По-добре е да се каже, че когато с Искрен свършим, драконът ще започне.

— Не разбирам — изсумтях сърдито.

— Но той ти каза. И аз го казах, когато предупредих шута. Драконите се хранят с живот. Цял живот, доброволно отдаден. Точно това е нужно, за да събудиш един дракон. И обикновено не само един. Едно време, когато отивали в Джаампе, мъдреците отивали там като котерия, като цяло, което било повече от сбора от отделните си части, и влагали всичко това в дракон. Драконът трябва да бъде нахранен. Ние с Искрен трябва да вложим всичко от себе си в него, всяка частица от живота си. На мен ми е по-лесно. Еда ми е свидетелка, че съм живяла повече отколкото трябва и нямам желание да продължавам в това тяло. На Искрен му е по-трудно, много по-трудно. Той оставя след себе си своя трон, красивата си любяща жена, страстта си да прави какви ли не неща. Оставя след себе си язденето на буен кон, лова на елени, ходенето сред своя народ. О, вече усещам всичко това в дракона. Грижливото оцветяване на картата, допира на чистото парче пергамент до дланите му. Дори вече познавам мириса на мастилата му. Той е вложил всичко в дракона. Трудно му е. Но го прави и болката, която му коства това, също е вложена в дракона. Тя ще даде мощ на гнева му към алените кораби. Всъщност не е вложил само едно нещо. Едно-единствено нещо, което го отделя от целта му.