Робин Хоб - Тронът

„Отдавна те няма, братко. Всичко наред ли е?“ В далечната мисъл на Нощни очи имаше тревога.

„Причакват ме. Не ми пречи. Ще се върна веднага щом мога.“ Пропъдих вълка от ума си.

Повторно разпалих огъня. Тъкмо се отдалечавах от него, когато чух гласовете им. Не че бях небрежен. Просто един от стражниците по някаква случайност високо вдигна факела си и зърна сянката ми.

— Там! Човек! — Извика някой и двама се хвърлиха към мен. Побързах да се скрия в мокрите гъсталаци.

Единият се препъна и падна, но вторият беше бърз и ловък и се кълна, че усетих полъха на първото замахване на меча му. Отскочих и прелетях над каменния глиган. Болезнено ударих коляното си в гърба му и се стоварих на земята от другата му страна. Светкавично се изправих. Преследвачът ми замахна да ми нанесе мощен удар, с който навярно щеше да ме разсече надве, ако не бе блъснал крака си в единия от извитите, остри като бръснач бивни. Той полетя напред и се набучи на втория, който стърчеше като ятаган от червената паст на чудовището. От гърлото му се изтръгна стон и стражникът се опита да се изправи, но зъбът беше забит като кука в тялото му. Затичах се в мрака. Зад мен се надигна протяжен вик.

Проявих достатъчно здрав разум, за да заобиколя в кръг.

Почти бях стигнал до стълба, когато усетих пресягане на Умение. Спомних си последния път, когато бях усетил такова нещо. Дали нападаха и Искрен в каменоломната? Един от стражниците все още вардеше колоната, но реших да рискувам, за да се върна при своя крал. Изскочих от гората и се втурнах към пътеуказателя, докато мъжът бе обърнат към огъня и крясъците на другаря си. Отново ме докосна Умение.

— Не — извиках. — Недей да рискуваш! — В този момент моят крал излезе от стълба, стиснал в сребристата си ръка нащърбен сив меч, точно зад стражника, който беше останал на пост. Моят глупав вик накара мъжа да се обърне и той замахна с меча си към Искрен.

На светлината на огъня Искрен приличаше на приказен демон. Лицето му бе обсипано със сребристи петна, свидетелства за многобройни небрежни докосвания, ръцете му сияеха като полирано сребро. Изпосталялото му тяло, дрипавите му дрехи и абсолютната чернота на очите му можеха да поразят всеки. Трябва да отдам дължимото на стражника: той остана на поста си, парира първия удар на краля и нападна. Или поне така си мислеше. Това беше стар номер на Искрен. Острието на Искреновия меч се плъзна и разсече китката му. Мъжът изпусна оръжието си и падна на колене, стиснал зейналата рана. Кралят отново замахна и този път мечът му преряза гърлото на противника му. Усетих второ потрепване на Умение. Последният оцелял стражник тичаше към нас откъм дърветата. Когато видя Искрен, нададе ужасен вик и се закова на място. Кралят направи крачка към него.

— Стига, ваше величество! Да вървим — извиках аз. Не исках пак да рискува живота си заради мен.

Вместо това Искрен погледна меча си. И се намръщи. Изведнъж стисна острието с лявата си ръка точно под ръкохватката и го прокара по сияещата си длан. Ахнах. Оръжието лъсна като ново. Кралят се обърна към мен.

— Трябваше да се сетя, че мога да го направя. — Той почти се усмихна, после вдигна меча към очите на стражника и тихо каза: — Когато си готов.

Случилото се после ме смая.

Ратникът падна на колене и хвърли меча си в тревата.

— Кралю, аз ви познавам, въпреки че вие не ме познавате. — Бъкският му акцент си личеше ясно. — Ваше величество, казаха ни, че сте мъртъв. Мъртъв, защото вашата кралица и копелдакът заговорничели срещу вас. Тъкмо тях трябваше да открием тук. Дойдох, за да им отмъстя. В Бък ви служих добре, милорд, и щом сте жив, пак ще служа на своя крал.

Искрен се вгледа в него и каза:

— Ти си Тиг, нали? Момчето на Рийвър?

Ратникът се ококори от изненада, че Искрен си го спомня.

— Таг, милорд. Служа на своя крал, както и баща ми преди мен. — Гласът му трепереше. Тъмните му очи нито за миг не изпускаха от поглед насочения към него меч.

Искрен отпусна оръжието си.

— Истината ли казваш, момко? Или просто искаш да си спасиш кожата?

Младият ратник го погледна и се осмели да се усмихне.

— Няма от какво да се боя. Принцът, на когото служих, няма да убие коленичил невъоръжен човек. Сигурен съм, че и кралят няма да го направи.

Може би никакви други думи нямаше да убедят Искрен. Въпреки умората си той се усмихна.

— Върви тогава, Таг. Върви колкото можеш по-бързо и тихо, защото онези, които те използваха, ще те убият, ако узнаят, че си ми верен. Върни се в Бък. И по пътя, и когато стигнеш там, разказвай на всички, че ще се върна. Че ще доведа със себе си своята добра и вярна кралица и че след мен на трона ще седи мой наследник. Отиди в замъка Бъкип и се представи на жената на брат ми. Кажи на лейди Търпение, че съм ти заповядал да й служиш.