Робин Хоб - Тронът

— Ще опитам — казах високо и като се мъчех да не позволя в гласа ми да се промъкне съмнение, повторих: — Ще ги събудя. — Бавно обиколих дракона на Риълдър в опит да реша откъде да започна. Това беше един от малкото дракони, които напълно съответстваха на описанията в легендите — от клиновидната змийска глава до шипестата опашка. Възхитено протегнах ръка и я прокарах по лъскавите люспи. Усетих Осезанието — стелеше се лениво като дим. Насилих се да повярвам в живота му. Можеше ли който и да било творец да създаде толкова съвършено изображение? Върховете на крилете завършваха с костни израстъци. Не се съмнявах, че може да убие с тях човек. Шиповете на опашката му все още бяха остри и опасни. Представях си как помита такелаж и гребци, как посича, реже и набучва. — Риълдър — повиках го високо. — Риълдър!

Не усетих отклик. Нито раздвижване на Умение, нито дори промяна в Осезанието му. Е, не бях и очаквал да е толкова лесно. През следващите няколко часа опитах да събудя чудовището по всички възможни начини, за които се сетих. Притисках лице към люспестата му муцуна и колкото можех по-надълбоко се пресягах в камъка. Нищо. Изпъвах се до този студен каменен гущер и се насилвах да постигна единение с него. Мъчех се да се свържа с ленивото помръдване на Осезанието. Излъчвах нежност. Заповядвах му. Еда да ми е на помощ, даже го заплашвах със страшни последствия, ако не ми се подчини. Същият резултат. Започнах да се вкопчвам в сламки. Показах му спомена си за шута. Пресегнах се назад за съня на Умението, който бяхме споделили двамата. С най-малки подробности си припомних жената с петльовата корона. Никакъв отговор. Опитах основни неща. Искрен беше казал, че може да е гладен. Представих си вирове със студена сладка вода и сочна сребриста риба. С помощта на Умението видях как по-голям дракон разкъсва този на Риълдър. Пак нищо.

Пресегнах се към моя крал. „Ако в тези камъни има живот, той е прекалено малко и прекалено дълбоко, за да го достигна.“

Обезпокоих се, когато Искрен дори не си направи труда да ми отговори. Но може би и той бе виждал тази задача като последно средство, почти без вероятност за успех. Оставих дракона на Риълдър и известно време обикалях от статуя на статуя. Пресягах се към тях в търсене на някой с мъничко по-силен осезателен живот. Веднъж ми се стори, че долавям нещо, но когато проверих, открих, че една полска мишка си е направила гнездо под гърдите на дракона.

Избрах съществото с еленови рога и отново опитах всички тактики. Със същия резултат. Слънчевите лъчи вече гаснеха. Докато се връщах към стълба, се питах дали Искрен наистина е очаквал някакъв успех. На връщане упорито лъкатушех от дракон на дракон и за последен път се пресягах към тях. Може би тъкмо това ме спаси. Изправих се от поредното създание, като си мислех, че усещам по-силен осезателен живот от следващото. Ала когато стигнах при него — огромния крилат глиган с извити бивни, — разбрах, че Осезанието идва отнякъде далеч от него. Вдигнах очи и се втренчих между дърветата, като очаквах да зърна сърна или дива свиня. Вместо това видях мъж с гол меч, който стоеше с гръб към мен.

Свих се зад глигана. Устата ми внезапно пресъхна, сърцето ми се блъскаше в гърдите. Не беше нито Искрен, нито шутът. Поне това бях успял да видя. Бе малко по-нисък от мен, русокос, и ако се съдеше по начина, по който държеше меча, знаеше как да го използва. Дрехите му бяха златистокафяви. Не беше едър като Бърл, нито слаб и мургав като Уил. Някой друг, ала пак от хората на Славен.

След миг всичко ми стана ясно. Колко глупаво бях постъпил! Бях се справил със стражниците на Уил и Бърл, бях прогонил конете им, бях хвърлил провизиите им от скалата. Какво друго бяха могли да направят, освен с помощта на Умението да се свържат със Славен и да му съобщят, че се нуждаят от помощ? Поради постоянните схватки по планинските граници нямаше никакъв проблем да се промъкне втора група, да заобиколи Джаампе и да мине по пътя на Умението. Свлачището, което бяхме прекосили, наистина бе сериозна преграда, но не и непреодолима. Славен никога не се беше колебал да рискува живота на хората си. Вече бях сигурен, че Уил и Бърл отново разполагат с всичко необходимо.

Хрумна ми още по-вледеняваща мисъл. Този мъж можеше да е умел. Нищо не пречеше Уил да обучава други. Той разполагаше с всички книги и свитъци на Молба и въпреки че тази дарба не бе много разпространена, не беше и изключително рядка. За секунди въображението ми превърна непознатия в армия, всички поне донякъде умели, всички фанатично предани на Славен. Опитах се да дишам безшумно, въпреки обзелия ме страх. За миг отчаянието ме сграбчи в ноктите си. Най-после осъзнавах мащабите на средствата, които Славен можеше да насочи срещу нас. Това не бе лично отмъщение — това беше крал, с кралски войски и възможности, за да унищожи всички, които смята за предатели. Преди ръцете на Славен бе завързвал единствено евентуалният срам, ако се откриеше, че Искрен е жив. Сега нямаше от какво да се бои. Можеше да използва ратниците си, за да се справи с брат си и племенника си, със снаха си и всички свидетели. И накрая неговата котерия можеше да се избави от ратниците.