Робин Хоб - Тронът

Не бях съзнавал колко много ме е успокоил този кратък отдих, докато не зърнахме черната колона, която пазеше входа на каменоломната. Тя ми се стори по-зловеща от всякога, като някакъв тъмен заплашителен показалец, размахан, за да ме предупреди, че това наистина може да се окаже затишие пред надвиснала буря. Когато минавахме покрай нея, потръпнах. Чувствителността ми към Умението, изглежда, отново се усилваше. Стълбът съблазнително излъчваше овладяна сила. Спрях да разгледам изсечените отгоре му надписи.

— Фиц? Идваш ли? — Повика ме Кетрикен и едва тогава разбрах колко много съм се забавил. Побързах да ги настигна и се присъединих към тях тъкмо когато минаваха покрай девойката върху дракона.

Съзнателно бях избягвал това място, откакто шутът я беше докоснал. Сега виновно вдигнах поглед към сребристия отпечатък на безупречната й кожа.

— Коя си била ти и защо представляваш толкова тъжно изваяние — попитах я аз. Ала каменните й очи само умолително се взираха в мен.

— Може би не е успяла да довърши дракона си — предположи Кетрикен. — Виж, задните крака и опашката му все още са застинали в камъка. Може би статуята тъкмо затова е толкова тъжна.

— Тя още отначало я е издялала такава, не разбираш ли? Просто погледни готовата част.

Кетрикен ме погледна развеселено.

— Още ли не вярваш, че Искреновият дракон ще полети, когато го завърши? Аз вярвам. Разбира се, вече не ми остава друго, в което да вярвам.

Канех се да й отговоря, че според мен това са детски приказки, но последните й думи ме накараха да премълча.

Когато се върнахме при дракона, завързах метлата си и се заех да мета така, като че ли си отмъщавах на някого. Слънцето се издигаше високо в яркосиньото небе. Подухваше приятен ветрец. Кетрикен разтовари дървата и тръгна за още. Нощни очи пое по петите й и с одобрение забелязах, че Славея и шутът бързат да ги настигнат, и те с чували. След като изметох праха и чакъла, можах по-добре да видя напредъка, който бяха постигнали Искрен и Кетъл. Черният камък на драконовия гръб беше толкова лъскав, че почти отразяваше небесната синева. Посочих го на Искрен, без да очаквам отговор. Умът и сърцето му изцяло бяха съсредоточени върху дракона. По всички други въпроси мислите му бяха неясни и блуждаещи, ала когато ми говореше за своя дракон и неговото извайване, той отново заприличваше на стария Искрен.

След малко кралят се изправи и колебливо прокара сребристата си ръка по гърба на скулптурата. Затаих дъх, защото изпод дланта му внезапно се появяваше цвят. Богато зеленикаво синьо, сребреещо по ръба на всяка люспа. Багрите заискриха и само след миг започнаха да избледняват. Искрен доволно въздъхна.

— Когато драконът е готов, цветът ще остане — каза той. Без да се замислям, посегнах към камъка, ала Искрен рязко ме спря с рамо. — Не го докосвай — почти ревниво ме предупреди той. Сигурно забеляза смайването ми, защото на лицето му се изписа разкаяние. — Вече е опасно да го докосваш, Фиц. Той е прекалено… — Очите му заблуждаха в търсене на нужната дума. Накрая Искрен очевидно съвсем забрави за мен, защото клекна и продължи работата си по крака на създанието.

Когато се отнасят към него като към дете, човек започва да се държи така. Доизметох камъка, оставих метлата и се отдалечих. Не се изненадах особено, когато установих, че отново съм се зазяпал в девойката върху дракона. Те сякаш не бяха отделни същества. Покатерих се до статуята и пак усетих раздвижването на осезателния й живот. Той се вдигна като мъгла и жадно се пресегна към мен. Ужасно много впримчена мъка.

— С нищо не мога да ти помогна — тъжно й казах аз и почти усетих отговора й. Не биваше дълго да стоя тук, защото скръбта й започваше да ме заразява. Ала докато слизах, забелязах нещо, което ме разтревожи. Някой бе дялал камъка около задните крака на дракона. Наведох се и внимателно разгледах следите. Прахът и отцепените камъни бяха почистени, но ръбовете бяха нови и остри. „Шутът“ — казах си. Той наистина не можеше да е предпазлив. Изправих се с намерението да го потърся.

„Фицрицарин. Веднага ела при мен.“

Въздъхнах. Навярно още за метене. И затова трябваше да съм далеч от Моли, когато тя сама се грижеше за себе си. Докато се връщах при дракона, си позволих да си помисля за нея. Чудех се дали са намерили подслон и дали Бърич е ранен тежко. Бяха избягали само с дрехите на гърба си. Как щяха да оцелеят? Дали хората на Славен пак ги бяха нападнали? Бяха ли замъкнали Моли и детето в Трейдфорд? Дали Бърич лежеше някъде мъртъв?