Робин Хоб - Тронът

— Вярно е.

Всички погледи се насочиха към вратата. Там стоеше Моли, бледа като платно и задъхана. Дясната й ръка бе окървавена. Тя притискаше към гърдите си голяма дървена кутия. От нея се носеше зловещо жужене.

— Кучката, която пратихте подире ми, е мъртва — дрезгаво каза Моли. — Скоро и с вас ще се случи същото, ако не хвърлите оръжие и не освободите детето и мъжа ми. — Здравенякът се ухили скептично. Червенобрадият вдигна меча си.

Когато продължи, гласът й леко трепереше.

— Дъщеря ми е осезателна, разбира се. Както и аз. Моите пчели няма да ни направят нищо лошо. Но само се опитайте да ни нараните и за вас няма да има пощада. Ще умрете от милиони парещи ужилвания. Мислите ли, че вашите мечове ще ви защитят от моите осезателни пчели? — Тя премести поглед от единия на другия. Очите й пламтяха от гняв. Една пчела излетя от тежкия дървен кошер и сърдито забръмча из стаята.

— Не ти вярвам — възкликна червенобрадият.

Бърич преценяваше разстоянието до меча си. Моли тихо, почти плахо попита:

— Не вярваш ли? — После се усмихна странно и остави кошера на пода. Погледът й срещна този на червенобрадия и Моли вдигна капака на кутията. Бръкна вътре и извади ръка, покрита с движещи се пчели. Здравенякът ахна. Тя затвори капака на кошера и се изправи, сведе очи към пчелите и каза: — Червенобрадия, малките ми. — И протегна ръка напред.

Изтекоха няколко секунди, ала накрая и последната пчела полетя към червенобрадия. Първата го накара да потръпне. Покрай главата му избръмча втора. И трета.

— Прибери си ги, иначе ще убием дъщеря ти — внезапно извика той. И безпомощно размаха свещта, която държеше.

Вместо това Моли се наведе и вдигна кошера.

— Вие и без това ще я убиете! — Задавено рече тя, разклати кутията и сърдитото бръмчене на пчелите се превърна в рев. — Те ще убият детето ми, малките ми! Когато ви пусна, отмъстете за нас! — И се приготви да разбие кошера на пода. Раненият мъж в краката й изпъшка.

— Чакай! — извика здравенякът. — Ще ти дам детето!

Моли замръзна. Всички виждаха, че няма още дълго да удържи тежестта на кошера. Гласът й беше напрегнат, ала спокоен.

— Дай бебето на приятеля ми. Остави го да дойде при мен. Иначе всички ще умрете от ужасна смърт. — Здравенякът неуверено погледна червенобрадия. Хванал свещта в едната си ръка и меча в другата, той бе отстъпил от масата, ала пчелите все още бръмчаха около него. Опитите му да ги пропъди като че ли само ги разгневяваха още повече.

— Ако се провалим, крал Славен ще ни убие!

— Тогава умрете от моите пчели — предложи им Моли. — Тук има хиляди — прибави тя и почти съблазнително рече: — Те ще запълзят под ризите и крачолите на панталоните ви. Ще ви жилят в ушите и носовете. И когато закрещите, ще влязат в гърлото ви, десетки бръмчащи космати телца, които ще ви жилят по езика, докато престане да се събира в устата ви. И тогава ще умрете от задушаване!

Описанието й ги накара да вземат решение. Здравенякът се приближи до Бърич и му подаде все още дерящото се бебе. Червенобрадият мяташе мълнии с очи, но мълчеше. Бърич взе Копривка, ала не забрави да вдигне и меча си от пода. Моли стрелна рижия с поглед.

— Ти. Иди там при него. Бърич. Излез с Копривка навън. Занеси я там, откъдето вчера набра мента. Ако ме принудят да го направя, не искам тя да гледа. Това може да я накара да се страхува от пчелите, които са нейни слуги.

Бърич се подчини. Това ми се стори най-поразително от всичко, на което бях присъствал тази нощ. Щом той излезе от колибата, Моли бавно заотстъпва към прага.

— Не се опитвайте да ни последвате — предупреди ги тя. — Моите осезателни пчели ще ме пазят точно пред вратата. — Когато отново разклати кутията, ревът се усили и още няколко пчели с гневно жужене излетяха в стаята. Здравенякът стоеше като вцепенен, ала червенобрадият вдигна меча си, сякаш той можеше да го защити. Раненият на пода нададе нечленоразделен вик и с пълзене се опита да избяга от отстъпващата Моли. Тя затвори вратата след себе си и подпря кошера на нея, отвори го и го изрита преди да се обърне и да се затича в нощта. — Бърич — тихо го повика Моли. — Идвам. — Но не хукна към пътя, а към гората. Без да поглежда назад.

— Махни се оттам, Фиц. — Това не бе Умението, а тихият глас на Искрен. Отблизо. — Вече се убеди, че са в безопасност. Не гледай повече, за да не ги видят и други с твоите очи и да разберат къде отиват. По-добре е самият ти да не знаеш. Махни се.

Отворих очи. В шатрата цареше сумрак. До мен седеше не само Искрен, но и Кетъл. Старицата неодобрително стискаше устни. Лицето на краля беше строго, ала и разбиращо. Преди да успея да отворя уста, той продължи: