Робин Хоб - Тронът

Разпознах в думите му пародия на моя доклад пред Искрен и трябваше да се усмихна. Реших, че Кетъл е помогнала на Искрен да отключи своето Умение и че работата върху дракона продължава. Но Кетрикен…

— Какво натъжава Кетрикен?

— Иска й се да е на мястото на Кетъл — поясни шутът с глас, който показваше, че всеки идиот би трябвало да се досети. После ми подаде паница с месо и чаша чай. — Как щеше да се чувстваш, ако беше изминал толкова дълъг и изтощителен път само за да видиш как съпругът ти избира друг да му помага в работата? На двамата с Кетъл не им спират устите. Бърборят за всякакви глупости. Сегиз-тогиз Искрен просто стои неподвижно с ръце, притиснати към дракона. И й разказва за майчината си котка и за бабината душица, дето растеше в градината на покрива на кулата. А Кетъл през цялото време му говори, нито за миг не млъква, какво направила Чайка, какво направили двете заедно. Мислех, че след залез-слънце ще престанат, но това като че ли беше единственият път, когато Искрен си спомни, че Кетрикен е жива. Той я помоли да донесе дърва и да запали огньове. О, и ми се струва, че й позволи да му наточи някое и друго длето.

— Ами Славея — попитах глупаво. Не ми се щеше да мисля за чувствата на Кетрикен. Отклоних ума си от нея.

— Работи върху песен за дракона на Искрен. Мисля, че се е отказала от надеждата да напише песен за нас с теб.

Усмихнах се.

— Когато правя нещо важно, тя винаги е някъде другаде. Онова, което днес постигнахме, шуте, е по-важно от всички битки, които съм водил. Но тя никога няма да го проумее. — Наклоних глава към шатрата. — Арфата й звучи по-нежно, отколкото си я спомням.

В отговор той повдигна вежди и разклати пръстите си.

Ококорих се.

— Какво си направил?

— Експериментирах. Мисля, че ако остана жив, марионетките ми ще станат легендарни. Винаги съм можел да погледна дървото и да видя какво искам да издялам. С тях — шутът отново разтърси пръсти — това ми е много по-лесно.

— Бъди предпазлив — помолих го.

— Аз ли? В мен няма предпазливост. Не мога да съм такъв, какъвто не съм. Къде отиваш?

— Да видя дракона. Щом Кетъл може да работи върху него, мога и аз. Нищо, че дарбата ми не е голяма. Аз от много отдавна съм свързан с Искрен.

— Не разбирам защо ми отказвате — вцепенено казах аз.

Искрен спря безкрайното си стържене. Бях очаквал да се обърне и да ме погледне, но той само се наведе по-ниско и почисти праха и парчетата камък. Не можех да повярвам на напредъка, който беше постигнал. Сега целият десен крак на дракона почиваше върху камъка. Наистина, още му липсваха фините детайли, ала самият крак бе окончателно готов. Искрен предпазливо прокара ръка по един от каменните пръсти. После неподвижно седна до творението си, търпелив и безмълвен. Не забелязвах никакво движение на ръката му, но усещах течащото Умение. Наистина изглеждаше така, сякаш драконът е бил скрит в камъка и задачата на Искрен е била люспа по люспа да го разкрие.

— Престани, Фиц — раздразнено отвърна Искрен. Да престана да се пресягам към неговото Умение. Да престана да го разсейвам.

— Позволете ми да ви помогна — отново започнах аз. Нещо в работата ме привличаше. Преди, когато Искрен бе стъргал камъка с меча си, драконът ми се беше струвал възхитително произведение на изкуството. Ала сега, когато и Искрен, и Кетъл прилагаха силите си, той искреше от Умение. Това беше невероятно привлекателно, както отблясъците на слънчеви лъчи по повърхността на поток привличат окото или уханието на прясно изпечен хляб разбужда глада. Копнеех да помогна за оформянето на това могъщо същество. Само като ги гледах, в мен се събуждаше такава жажда за Умението, каквато не бях изпитвал никога. — Ние сме свързани от отдавна. В дните, когато въртях греблото на „Руриск“, ти ми казваше, че съм твоята котерия. Защо сега ме отблъскваш, след като мога да ти помогна и толкова отчаяно се нуждаеш от помощ?