Робин Хоб - Тронът

Усетих, че умът на моя крал започва да блуждае. Решително пристъпих напред.

— Милорд, какво желаете да опитам?

— Не искам да опитваш нищо. Искам да го направиш. Така ми казваше Сенч. Повечето от него вече е в дракона, но съм пропуснал този момент. Трябва да го вложа.

Кетъл се приближи до Искрен.

— Милорд, помогнете ми да освободя Умението си. И аз ще ви помогна да завършите дракона.

Имаше нещо в начина, по който изрече тези думи. Въпреки че бяха казани гласно пред всички ни, усетих, че само Искрен разбира пълния им смисъл. Накрая той неохотно кимна.

— Не виждам друг изход — сякаш на себе си промълви той. — Никакъв друг изход.

— Как да направя нещо, след като дори не знам какво е то? — възразих аз. — Милорд — прибавих след укоризнения поглед на Кетрикен.

— И ти знаеш колкото нас — кротко ме смъмри Искрен. — Умението на Ветрушка е било унищожено от собствената й котерия, за да я осъдят на изгнание през остатъка от живота й. Трябва да използваш силата си както можеш и да отпечаташ Умението й.

— Нямам представа откъде да започна — отвърнах аз. — Ала Кетъл се обърна и ме погледна. В старческите й очи блестеше молба. Загуба и самота. И жажда за Умението, която я разяждаше отвътре. Двеста двадесет и три години! Дълго време за изгнание от родината. И невероятно дълго време за заточение в собственото ти тяло. — Но ще опитам — поправих се аз. Протегнах ръка към нея.

Тя се поколеба, после стисна дланта ми. Стояхме, хванати ръка за ръка, и се взирахме един в друг. Пресегнах се към нея с Умението, ала не усетих отговор. Погледнах я и се опитах да си кажа, че я познавам, че би трябвало да ми е лесно да я достигна. Подредих мислите си и си спомних всичко, което знаех за свадливата старица. Помислих си за безмълвната й упоритост, за острия й език и сръчните й ръце. Спомних си как ме беше учила на играта на Умението и колко често я бяхме играли, навели глави над разчертания плат. „Кетъл — строго си казах аз. — Пресегни се към Кетъл.“ Но Умението ми не откриваше нищо.

Не знаех колко време е изтекло. Знаех само, че съм много жаден.

— Имам нужда от чаша чай — казах й и я пуснах. Тя кимна, като криеше разочарованието си. Едва сега забелязах, че слънцето вече се е издигнало над планинските върхове. Отново чух стърженето, стърженето, стърженето на Искреновия меч. Кетрикен пак седеше и мълчаливо го наблюдаваше. Не знаех къде са отишли другите. Двамата се отдалечихме от дракона и се запътихме към мястото, където все още тлееше огънят. Начупих съчки на малки парчета, докато тя пълнеше котлето. Почти не разговаряхме. Имаше още от билките, които Славея бе събрала за предишния чай. Бяха повехнали, но ние ги използвахме и заедно изпихме чая си. Стърженето на меча в камъка продължаваше някъде в далечината, почти като жужене на насекоми. Вперих очи в седналата до мен старица.

Моето Осезание ми подсказваше за силен и енергичен живот в нея. Бях усетил старческата й ръка в своята, подутите костеливи пръсти, загрубели от работа. Видях бръчките около очите и в ъгълчетата на устата й. Старост, казваше ми тялото й. Старост. Ала Осезанието ми говореше, че там седи жена на моите години, жизнерадостна и буйна, копнееща за любов, приключения и всичко, което може да й предложи животът. Копнееща, ала впримчена в капан. Поисках да я видя, не Кетъл, а Ветрушка. Каква беше била преди да я погребат жива? Погледите ни се срещнаха.

— Ветрушке? — Внезапно я повиках аз.

— Така се казвах някога — тихо отвърна тя и мъката й струеше от цялото й същество. — Но тя вече не съществува. От дълги години.

Когато изрекох името й, почти я усетих. Усетих, че държа ключа, ала не знаех къде е ключалката. Нещо ме сръга в периферията на Осезанието ми. Ядосано вдигнах поглед. Бяха Нощни очи и шутът. Шутът изглеждаше измъчен. Сърцето ми се сви за него, но той не можеше да избере по-неподходящ момент да разговаря с мен. Струва ми се, че го знаеше.

— Опитах се да остана по-далеч от вас — промълви той. — Славея ми обясни какво правите. Повтори ми всичко, което се е казало, докато ме е нямало. Зная, че трябваше да почакам, че това, което правите, е жизненоважно. Но… не мога. — Шутът сякаш не можеше да срещне погледа ми. — Аз те предадох — промълви старият ми приятел. — Аз съм Предателя.

Тъй като бяхме свързани, усещах дълбочината на чувствата му. Опитах се да се пресегна през тях, да го накарам да усети моите. Бяха го използвали срещу мен, да, ала той не беше виновен. Но не успях да го достигна. Срамът и угризенията, които изпитваше, стояха помежду ни и му пречеха да получи прошката ми. И да си прости сам.