Робин Хоб - Тронът

Свърших с онова, което двамата с шута бяхме направили с девойката върху дракона. Наблюдавах лицето на Искрен, за да установя някаква промяна в изражението му, но не забелязах. Когато му разказах всичко, безмълвно останах да стоя пред него с надеждата, че ще ми зададе някакви въпроси. Предишният Искрен отново щеше да ме преведе през целия ми разказ, подробно да ме разпита за всяко отделно събитие, да ме пита какво съм мислил, подозирал или забелязвал. Ала този сивокос старец само няколко пъти кимна. И сякаш понечи да се изправи.

— Кралю! — Отчаяно го помолих аз.

— Какво има, момко?

— Нищо ли няма да ме попитате, нищо ли няма да ми кажете?

Искрен ме погледна, но не бях сигурен, че ме вижда. Той се прокашля.

— Аз убих Карод с Умението. Вярно е. Оттогава не съм усещал другите, но не вярвам, че са мъртви, а само че съм изгубил Умението да ги усещам. Трябва да внимаваш.

Зяпнах го.

— И това ли е всичко? Че трябва да внимавам? — Думите му ме вледениха до мозъка на костите ми.

— Не. Има и по-лошо. — Искрен погледна към шута. — Боя се, че когато говориш на шута, Славен те чува. Боя се, че онзи ден при теб е дошъл именно Славен и с езика на шута те е попитал къде е Моли.

Устата ми пресъхна. Обърнах се към шута. Той изглеждаше поразен.

— Не си спомням… Никога не съм казвал… — Шутът мъчително си пое дъх, после внезапно се катурна на една страна и припадна.

Кетъл бързо се наведе над него, после каза:

— Диша.

Искрен кимна.

— Подозирам, че са го пуснали. Може би. Не разчитайте на това. — Погледът му се върна към мен. Опитвах се да остана прав. Бях усетил, когато бяха избягали от шута. Усетих го като скъсваща се копринена нишка. Те не го бяха държали силно, но и това бе достатъчно. Бях разкрил всичко, каквото им беше трябвало, за да убият жена ми и детето ми. Бяха претършували сънищата му и бяха откраднали всичко, което можеше да им е от полза.

Отидох при шута. Хванах ръката му и се пресегнах към него. Той бавно отвори очи и се надигна. Известно време само неразбиращо ни гледаше. Погледът му срещна моя и в тъмните дълбини на очите му проблесна срам.

— „И онзи, който най-много го обича, най-жестоко ще го предаде.“ Собственото ми пророчество. Зная го от единайсетата си година. Сенч, казах си, когато искаше да вземе детето ти. Сенч е твоят предател. — Той тъжно поклати глава. — Но съм аз. Аз. — Шутът бавно се изправи. — Съжалявам. Много съжалявам.

Зърнах влага в очите му. Той се обърна и се отдалечи. Не можах да се насиля да тръгна след него, но Нощни очи безшумно стана и го последва.

— Фицрицарин. — Искрен си пое дъх и тихо каза: — Фиц, ще се опитам да довърша дракона. Нищо повече не мога да направя. Само се надявам, че ще е достатъчно.

Отчаянието ми даде дързост.

— Няма ли да го направите заради мен, кралю? Няма ли да използвате Умението си и да предупредите Бърич и Моли, за да могат да избягат от Рибарски бряг, преди да ги открият?

— О, момчето ми — съчувствено рече той и пристъпи към мен. — Дори да смеех, боя се, че вече нямам сила. — Кралят вдигна глава и огледа поред всички ни. Очите му най-дълго се задържаха върху Кетрикен. — Всичко ми изневерява. Тялото ми, умът ми и Умението ми. Страшно съм уморен и от мен не е останало почти нищо. Когато убих Карод, изгубих Умението си. Оттогава работата ми рязко се забави. Отслабва даже чистата сила на ръцете ми и стълбът е затворен за мен — не мога да премина през него, за да подновя магията. Боя се, че може сам да съм се погубил. Боя се, че няма да съм в състояние да довърша задачата си. Накрая може да проваля всички ви. Всички ви и целите Шест херцогства.

Кетрикен скри лице в шепи. Помислих си, че ще заплаче. Но когато отново вдигна глава, видях силата на любовта й към него да сияе над всичко друго, което изпитваше.

— Щом вярваш, че трябва да го направиш, тогава ми позволи да ти помогна. — Тя посочи дракона. — Все трябва да мога да направя нещо, за да ти помогна да го завършиш. Покажи ми къде да дялам камъка, а после ти ще продължиш с подробностите.

Искрен тъжно поклати глава.

— Щеше ми се да можеш. Но трябва да го направя сам. Трябва да направя всичко сам.

Кетъл неочаквано скочи, застана до мен и ме изгледа така, като че ли аз съм виновен за всичко.

— Ваше величество крал Искрен — започна старицата. Сякаш изгуби кураж за миг, после заговори още по-високо. — Милорд, вие грешите. Малко дракони са създавани от сам човек. Поне не драконите на Шестте херцогства. Не зная какво могат да направят сами другите, истинските Праотци. Но зная, че драконите, създадени от хора от Шестте херцогства, най-често са били дело на цели котерии, а не на сам човек.