Робин Хоб - Тронът

Струваше ми се странно да посрещнем новия ден, без веднага да съберем целия си багаж. Никой не бе в добро настроение. Очите на Кетрикен бяха подпухнали. Кетъл беше кисела и сдържана. Вълкът все още смилаше месото, което бе погълнал предния ден, и искаше само да спи. Славея като че ли се дразнеше от всеки, сякаш ние бяхме виновни, че пътуването ни е завършило с толкова смущаващо разочарование. След като закусихме, певицата заяви, че отива да се погрижи за джепите и да изпере дрехите си на потока, който откри шутът. Кетъл навъсено се съгласи да отиде с нея за всеки случай, макар че очите й често се обръщаха към Искреновия дракон. Кетрикен мрачно наблюдаваше своя съпруг и крал, който дялаше черния камък. Аз се заех с месото: опаковах изсушените парчета и наредих останалите да се сушат.

— Да вървим — повика ме шутът веднага щом свърших.

— Къде — попитах аз, като с копнеж си мислех за една кратка дрямка.

— При девойката върху дракона — напомни ми той. И нетърпеливо се отдалечи, без дори да се озърне, за да види дали го следвам. Знаеше, че нямам друг избор.

— Струва ми се, че идеята е глупава — извиках след него.

— Точно така — ухили ми се шутът и не пожела да каже нищо повече, докато не се приближихме до огромната статуя.

Тази сутрин девойката върху дракона изглеждаше по-спокойна, но може би просто започвах да свиквам с впримченото осезателно безпокойство, което усещах там. Без да се колебае, шутът веднага се покатери върху подиума до статуята. Последвах го по-бавно.

— Днес девойката ми се струва различна — тихо казах аз.

— В какъв смисъл?

— Не мога да определя. — Разгледах наведената й глава, замръзналите на бузите й каменни сълзи. — На теб струва ли ти се различна?

— Вчера не я разгледах много внимателно.

Сега, след като вече бяхме тук, шутът престана да се шегува. Предпазливо поставих длан на гърба на дракона. Отделните люспи бяха толкова сръчно издялани, извивката на тялото му бе толкова естествена, че почти очаквах да си поеме дъх. Това беше студен твърд камък. Събрах кураж и се пресегнах към камъка. Никога не бях усещал такова нещо. Нямаше биещо сърце, нямаше дишащи дробове, нито никакви други физически признаци, които да ме насочат. Там бе единствено моето осезателно усещане на живот, впримчен и отчаян. За миг ми убягна — сетне се докоснах до него и то се пресегна към мен. Потърси усещането на вятъра по кожата, топлото пулсиране на кръвта, о, миризмите на летния ден, допира на дрехите до тялото ми, всичко онова, което представляваше част от живота, за който жадуваше. Рязко отдръпнах ръката си, уплашен от силата на пресягането му. Почти ми се стори, че може да ме привлече при себе си.

— Странно — прошепна шутът, защото беше свързан с мен и усещаше вълните на моето преживяване. Погледна ме, после протегна сребристия си показалец към девойката.

— Не бива да го правим — заявих аз, ала в думите ми нямаше сила. Стройната фигура върху дракона носеше елек, тесен панталон и сандали. Шутът я докосна по ръката.

В каменоломната се разнесе писък на болка и ярост. Шутът отхвърча от подиума, тежко се стовари по гръб върху скалата и изгуби съзнание. Аз се строполих до дракона. От пороя на осезателен гняв, който усетих, очаквах съществото да ме стъпче. Инстинктивно се свих на кълбо и защитих главата си с ръце.

Всичко се случи само за миг, и все пак ехото на вика сякаш безкрайно продължи да отеква сред гладките каменни стени и блокове наоколо. Тъкмо слизах да се погрижа за шута, когато дотича Нощни очи. „Какво беше това? Кой ни заплаши?“ Приклекнах до шута. Беше си ударил главата и по черния камък се стичаше кръв, но ми се струваше, че не това е причината да е в безсъзнание.

— Знаех си, че не бива да го правим. Защо ти позволих? — Запитах се на глас, докато го вдигах на ръце, за да го занеса в лагера.

— Защото си глупак като него. А аз съм най-голямата глупачка, задето ви оставих сами, като си мислех, че ще се държите разумно. Какво е направил? — Кетъл все още бе запъхтяна от бързане.

— Докосна девойката върху дракона.

Докато говорех, вдигнах очи към статуята. За свой ужас над лакътя на девойката видях сребрист отпечатък от пръст, очертан с алено на фона на бронзовата й плът. Кетъл проследи погледа ми, ахна, рязко се завъртя към мен и вдигна възлестата си ръка, сякаш за да ме удари. После сви юмрук и се насили да го отпусне.

— Не стига ли, че е впримчена там във вечни мъки, сама и откъсната от всичко, което някога е обичала? А вие двамата идвате и й причинявате още болка! Как може да сте толкова зли?