Робин Хоб - Тронът

— Не искахме да направим нищо лошо. Не знаехме…

— Незнанието винаги е било оправдание на жестоко любопитните — изсумтя Кетъл.

Изведнъж кипнах.

— Не ме укорявай в незнание, след като постоянно отказваш да ме спасиш от него! Намекваш, предупреждаваш и редиш злокобни думи, но не казваш нищо, което може да ни помогне. И когато допускаме грешки, ни ругаеш, твърдиш, че трябвало да действаме по-разумно. Как? Откъде да знаем какво е по-разумно, като не ни казваш?

Шутът се размърда в ръцете ми. Вълкът подуши провесената му ръка.

„Внимавай! Не позволявай на пръстите му да те докоснат!“

„Какво го е ухапало?“

„Не зная.“

— Не зная нищо — горчиво казах на глас. — Лутам се в мрака и наранявам всички, които обичам.

— Не смея да се намеся — извика ми Кетъл. — Ами ако някоя моя дума те прати в грешна посока? Какво ще стане тогава с всички пророчества? Сам трябва да откриеш пътя си, Катализаторе.

Шутът започваше да ми натежава. Хванах го по-удобно, тръгнах към лагера и казах през рамо:

— Може би тъкмо затова си тук. Може да си била призована и да имаш своя роля. Може би ролята ти е да ни спасиш от незнанието ни, за да изпълним това твое проклето пророчество. И като продължаваш да мълчиш, може би тъкмо ти ще ни попречиш. Но… — Спрях, за да хвърля думите си още по-свирепо срещу нея. — Но според мен ти мълчиш от други подбуди. Защото те е срам!

Извърнах се от поразеното й лице. С гняв скрих срама си, че й говоря така. Това ме изпълни с нова сила. Изведнъж категорично реших да накарам всички да се държат както трябва, детинска решителност, която често ми бе докарвала беди.

Отнесох шута в голямата шатра и го оставих върху постелята му. Откъснах оръфания ръкав на една дрипава риза, натопих го в студена вода и силно го притиснах към тила му. Когато кървенето отслабна, разгледах раната. Не беше голяма, но имаше внушителна цицина. Все още продължавах да смятам, че не това е причината за припадането му.

— Шуте — тихо го повиках. — Шуте? — Избърсах лицето му с влажното парче плат. Той дойде на себе си и отвори очи. — Шуте?

— Ще се оправя, Фиц — немощно каза той. — Имаше право.

Не биваше да я докосвам. Но го направих. И никога няма да го забравя.

— Какво се случи?

Шутът поклати глава.

— Още не мога да говоря за това.

Скочих и едва не съборих шатрата с глава.

— Никой в цялата група не може да говори за нищо! — бясно заявих аз. — Освен мен. И аз имам намерение да говоря за всичко.

Оставих шута да зяпа след мен. Не зная дали лицето му изразяваше насмешка, или ужас. Не ме интересуваше. Излязох от шатрата и се изкачих по купчината чакъл на подиума, където Искрен дялаше своя дракон. Постоянното стържене, стържене, стържене на върха на меча му в камъка бе като пила за душата ми. Кетрикен мълчаливо седеше до него. Нито един от двамата не ми обърна внимание.

Спрях за миг и овладях дишането си. Отметнах косата от лицето си, изтупах панталона си и пооправих лекьосаните останки от ризата си. Направих три крачки напред. Официалният ми поклон беше насочен и към Кетрикен.

— Ваше величество крал Искрен. Ваше величество, кралице Кетрикен. Дойдох да завърша доклада си пред краля. Ако позволите.

Искрено бях очаквал двамата да ме пренебрегнат. Ала мечът на Искрен изскърца още два пъти и спря. Той ме погледна през рамо.

— Продължавай, Фицрицарин. Няма да прекъсна работата си, но ще те слушам.

Гласът му звучеше сериозно и учтиво. Това ме окуражи. Кетрикен ненадейно изправи рамене и ми кимна. Дълбоко си поех дъх и започнах да докладвам, както ме бяха учили, всичко, каквото съм видял или направил от посещението си в разрушения град. Веднъж по време на дългия разказ стърженето на меча се забави, после спря. Искрен тежко отиде и седна до Кетрикен. Понечи да хване ръката й, но се опомни и отпусна ръце в скута си. Ала кралицата забеляза това движение и се премести мъничко по-близо до него. Двамата седяха един до друг, моите бедни владетели, и ме слушаха.

По един или по двама, другите също дойдоха и се присъединиха към нас. Първо вълкът, после шутът и Славея, а накрая и старата Кетъл застанаха в полукръг зад мен. Когато гърлото ми започна да пресъхва и гласът ми пресипна, Кетрикен вдигна ръка и прати певицата за вода. Тя се върна с чай и месо за всички. Отпих само глътка от чая и продължих да разказвам, докато те си устроиха малко пиршество.

Изпълних решението си и говорих откровено, дори за онова, от което се срамувах. Не пропуснах нито страховете, нито глупавите си грешки. Разказах му как без предупреждение съм убил стражника на Славен, дори му съобщих името на мъжа, когото бях познал. Не скрих и осезателните си преживявания, както щях да постъпя едно време. Говорех съвсем честно, като че ли бяхме само ние с Искрен, разкрих му страховете си за Моли и детето ни, включително това, че ако Славен не ги открие и убие, Сенч ще вземе дъщеря ми за трона. Междувременно се пресягах към Искрен по всички възможни начини, не само с гласа си, но и с Осезанието и Умението, опитвах се да го докосна и да го събудя за някогашната му същност. Зная, че усещаше това пресягане, ала колкото и усилия да полагах, не успях да предизвикам никаква реакция.