Робин Хоб - Тронът

— Изненадан съм, че изобщо все още си способен да се шегуваш — отвърнах аз.

— Когато можеш или да се смееш, или да плачеш, по-добре да се смееш. По-рано чух, че излизаш от шатрата — внезапно смени темата той. — После, докато те нямаше… Усетих част от онова, което се случи. Къде беше? Не успях да разбера много неща.

Замислих се.

— Връзката на Умението помежду ни може да става по-силна, вместо да отслабва. Струва ми се, че това не е добре.

— Самодивското биле свърши. Преди два дни изпих последната доза. Добре или зле, това е положението. А сега ми обясни какво се случи.

Нямаше смисъл да отказвам. Затова се опитах да му обясня. Шутът ме прекъсваше с многобройни въпроси, на повечето от които не успях да отговоря. Когато реши, че е разбрал всичко дотолкова, доколкото могат да го изразят думите, той ми се усмихна.

— Хайде да идем да видим това момиче върху дракона — предложи шутът.

— Защо? — Предпазливо попитах аз.

Той протегна дясната си ръка напред, размърда сребристите си пръсти и въпросително повдигна вежди.

— Не — твърдо отсякох аз.

— Страх ли те е — жегна ме шутът.

— Трябва да останем на пост — строго отвърнах аз.

— Тогава утре ще дойдеш с мен.

— Не е разумно, шуте. Кой знае как може да ти въздейства.

— Тъкмо затова искам да го направя. Освен това защо му е на един шут да е разумен?

— Не.

— Тогава ще трябва да го направя сам — с престорена въздишка рече той.

Отказах да се хвана на въдицата му.

— Май знаеш за Кетъл нещо, което не ми е известно, а — след малко попита шутът.

Погледнах го.

— Горе-долу толкова, колкото зная за теб и което не е известно на нея.

— Аха. Добре казано. Тези думи биха могли да са откраднати от мен — похвали ме той. — Питал ли си се защо котерията не се опита пак да ни нападне?

— Да не си нарочил тази нощ да ми задаваш само неприятни въпроси?

— Напоследък не се сещам за други.

— Поне се надявам смъртта на Карод да ги е отслабила.

Трябва да е ужасен удар да изгубиш член на котерията си. Почти като да изгубиш животното, с което си обвързан осезателно.

— И от какво се боиш?

Отдавна бягах от този въпрос.

— От какво се боя ли? От най-страшното, разбира се. Боя се, че някак си събират по-голяма сила срещу нас, за да победят Искрен. Или че ни готвят капан. Боя се, че насочват Умението си, за да търсят Моли. — Последното прибавих с голяма неохота. Струваше ми се извънредно лошо предзнаменование дори да си мисля за това, камо ли да го изричам на глас.

— Не можеш ли да използваш Умението, за да я предупредиш?

— Не и без да я издам. С Умението никога не съм можел да се свързвам с Бърич. Понякога ги виждам, но не мога да ги накарам да ме усетят. Страх ме е, че мога да я разкрия на котерията дори само като се опитам. Той може да знае за нея, но няма представа къде е. Ти ми каза, че даже Сенч не знаел. А ратниците на Славен са на много места. Бък е далеч от Фароу и алените кораби са хвърлили херцогството в хаос. Той няма да прати хора там само за да търси едно момиче.

— Едно момиче и едно дете от рода на Пророците — напомни ми шутът. — Фиц, не говоря, за да те натъжа, а само да те предупредя. Аз скрих гнева му към теб. Онази нощ, когато ме хванаха… — Шутът мъчително преглътна и очите му се зареяха в далечината. — Направих всичко възможно да го забравя. Ако се върна към онези спомени, те кипят и горят в мен като отрова, от която не мога да се прочистя. Усетих самото същество на Славен в себе си. Омразата към теб пълзи в него като червеи в разлагащо се месо. — Той поклати глава, сякаш му призляваше от спомена. — Този човек е луд. Приписва ти всяка зла амбиция, която е способен да си представи. Мисли за твоето Осезание с ненавист и ужас. Не може да проумее, че правиш всичко това за Искрен. Според него ти си посветил живота си да му вредиш още откакто си отишъл в Бъкип. Вярва, че двамата с Искрен сте дошли в Планините не за да събудите Праотците и да защитите Бък, а за да откриете някакво съкровище на Умението или сила, която да използвате срещу него. Славен смята, че няма друг избор, освен да действа пръв, да открие какво търсите и да го обърне срещу вас. И за тази цел е впрегнал всичките си средства и воля.

Слушах го, изпаднал в ужасено вцепенение. В очите му виждах човек, който си спомня за преживени мъчения.

— Защо не ми го каза по-рано — попитах го.

— Не ми е приятно да си го спомням. — Тялото му леко трепереше. — Те бяха в ума ми като лениви зли деца, трошащи всичко, което не могат да вземат. Не бях в състояние да спася нищо от тях. Но всъщност изобщо не се интересуваха от мен. Смятаха ме за нещо по-долно от куче. В момента бяха ядосани, че не са открили теб. И заради това едва не ме погубиха. После се замислиха как могат да ме използват срещу теб. — Шутът се закашля. — Ако не беше връхлетяла онази вълна от Умение…