Робин Хоб - Тронът

— Докато алените кораби опожаряват цялото крайбрежие на Шестте херцогства и Фароу напада Планините, ние ще висим тук и ще помагаме на краля да дяла дракон, така ли — сякаш не вярваше на ушите си, попита Славея.

— Да. Ако искаме да спасим Шестте херцогства и Планините, точно така трябва да постъпим. А сега ме извинете. Ще сготвя още месо. Кралят явно няма да се откаже от допълнително.

Оставих празната си чиния.

— Може би трябва да сготвим цялото животно. В това време месото бързо ще се развали — казах неблагоразумно.

През следващия час режех свинята на части, които през нощта да изсушим над огъня. Нощни очи се събуди и ми помогна да се избавя от обрезките, коремът му се изду. Кетрикен и Искрен тихо разговаряха. Опитвах се да не ги зяпам, но въпреки това усещах, че неговият поглед често се насочва към подиума, на който бе приклекнал неговият дракон. Гласът му звучеше колебливо и често съвсем заглъхваше, докато Кетрикен не му зададеше друг въпрос.

Шутът се забавляваше, като докосваше разни неща с омагьосаните си пръсти: паница, нож, ризата си. Посрещаше намръщените погледи на Кетъл с великодушна усмивка.

— Внимавам — веднъж й каза шутът.

— Ти нямаш представа как да внимаваш — възрази старицата. — Няма да усетиш как ще изгубиш пътя си. — Тя със сумтене се изправи и настоя отново да му превърже пръстите. След това двете със Славея отидоха да донесат още дърва. Вълкът с въздишка ги последва.

Кетрикен помогна на Искрен да влезе в малката шатра. След малко отново се появи, отиде в по-голямата и изнесе одеялата си. Забеляза, че я гледам, и ме засрами само с един поглед и една дума.

— Фиц — спокойно каза кралицата. После влезе при Искрен. Двамата с шута гледахме навсякъде другаде, но не и един към друг.

Продължих да режа месото. Беше ми омръзнало. Миризмата на прасето изведнъж се превърна в мирис на нещо мъртво, а не на прясно месо. Ръцете ми бяха в кръв чак до лактите. Оръфаните маншети на ризата ми бяха подгизнали. Шутът дойде и приклекна до мен.

— Когато пръстите ми докоснаха ръката на Искрен, аз го разбрах — изведнъж каза той. — Разбрах, че е достоен крал, когото да следвам, също като баща му преди него. Зная какви са намеренията му — по-тихо прибави старият ми приятел. — Отначало не успях да ги проумея, но оттогава седя и мисля. И всичко отговаря на моя сън за Риълдър.

Побиха ме тръпки. Не от студ.

— И? — попитах аз.

— Драконите са Праотците — промълви шутът. — Но Искрен не може да ги събуди. Затова дяла свой дракон и когато свърши, ще го събуди и ще отиде на бой с алените кораби. Сам.

Сам. Тази дума ме порази. Искрен отново очакваше да се бие сам с алените кораби. Но имаше прекалено много неща, които не разбирах.

— Всички Праотци ли са били дракони — попитах аз. Мислите ми се върнаха към фантастичните рисунки и гоблени на Праотци, които бях виждал. Някои бяха приличали на дракони, но…

— Не. Праотците са дракони. Онези изваяни същества в каменния парк. Това са Праотците. Навремето крал Мъдрост успял да ги събуди, за да си осигури помощта им. Те са оживели единствено заради него. Но сега или спят прекалено дълбоко, или са мъртви. Искрен е изхабил голяма част от силата си в опити да ги вдигне по всички възможни начини, които е успял да измисли. И след като не успял, решил, че ще трябва да създаде свой собствен Праотец, да му вдъхне живот и да го използва срещу алените кораби.

Смаях се. Помислих си за осезателния живот, който двамата с вълка бяхме усетили да се таи в онези камъни. С пронизителна болка в гърдите си спомних мъката на девойката върху дракона. Жив камък, завинаги впримчен и неспособен да полети. Потръпнах. Това бе друг вид тъмница.

— Как става?

Шутът поклати глава.

— Не зная. Мисля, че и самият Искрен не знае. Прави го наслуки. Вае камъка и му дава спомените си. И когато свърши, съществото ще оживее. Предполагам.

— Чуваш ли се какво говориш? Камъкът ще стане и ще защити Шестте херцогства от алените кораби. Ами войските на Славен и граничните схватки с Планинското кралство? И тях ли ще отблъсне този „дракон“? — Гневът ми бавно растеше. — За това ли бихме толкова много път? За една приказка, на която няма да повярва и дете?

На лицето на шута се изписа оскърбено изражение.

— Ако щеш вярвай. Но зная, че Искрен вярва. Ако не греша, вярва и Кетъл. Защо иначе ще настоява да останем тук и да помогнем на Искрен да довърши дракона?

Известно време мислих над този въпрос. После го попитах: