Робин Хоб - Тронът

„Виждам я, познавам я. И тя те е познавала. Истински. Мълния и гръмотевица, така ви е наричала майка ви, защото докато твоят гняв проблясвал и изчезвал, Чайка можела да се сърди със седмици. Но не на теб, Ветрушке. Никога на теб. Тя те е обичала, повече, отколкото двете сте обичали Стълб. Както си я обичала ти. И щеше да ти прости. Никога нямаше да ти пожелае това.“

„О… Не зная.“

„О, знаеш. Погледни я. Погледни себе си. Прости си. И позволи на онази част от нея в теб отново да живее. Позволи на себе си да живееш.“

„Тя в мен ли е?“

„Определено. Виждам я, усещам я. Трябва да е там.“

„Какво усещаш?“ Предпазливо.

„Само обич. Погледни сама.“ Поведох я дълбоко навътре в ума й, на места и при спомени, достъпа до които сама си беше забранила. Запечатващите стени, които й бяха наложили членовете на котерията, не я бяха измъчвали най-много. А онези, които бе издигнала между себе си и спомена за изгубеното в миг на ярост. Две момичета, вече по-големи, които газят във водата, за да изтеглят хвърленото от баща им въже и да му помогнат да издърпа натоварената си лодка на брега. Две бъкски момичета, все още еднакви като ябълкови семки, които искаха първи да кажат на татко си, че са били избрани за обучение в Умението.

„Татко каза, че сме били една душа в две тела.“

„Тогава се отвори и я пусни навън. Позволи и на двете ви да живеете.“

Замълчах и зачаках. Ветрушка беше в част от спомените си, които си бе забранявала повече от двеста години. Място със свеж вятър, момичешки смях и една сестра, с която толкова много си приличаха, че почти нямаше нужда да разговарят. Умението бе било помежду им от мига на тяхното раждане.

„Сега разбирам какво трябва да направя. — Усетих непреодолимия й прилив на радост и решителност. — Трябва да я пусна навън, трябва да я въплътя в дракона. Тя вечно ще живее в него, точно както го искахме. Ние двете, отново заедно.“

Кетъл пусна ръцете ми толкова ненадейно, че възкликнах. Озовах се обратно в тялото си. Имах чувството, че съм паднал от огромно разстояние. Шутът и Нощни очи все още бяха до мен, но вече не бяхме част от един кръг. Почти не ги усещах от всичко останало, което бушуваше в мен. Умение. Надигащо се в мен като вълна. Умението. Излъчващо се от Кетъл като топлина от ковашка пещ. Тя сияеше от него. Протегна ръце и се усмихна на изправените си пръсти.

— Сега трябва да отидеш да си починеш, Фиц — нежно ми каза Кетъл. — Върви. Върви да спиш.

Нежно предложение. Тя не знаеше каква е силата на нейното Умение. Отпуснах се по гръб и се унесох.

Когато се събудих, вече беше съвсем тъмно. До себе си усетих топлото тяло на вълка. Шутът ме бе завил с одеяло и седеше до мен, унесено зазяпан в огъня. Когато се раздвижих, той ме стисна за рамото и рязко си пое дъх.

— Какво има — попитах го. Не разбирах нищо от онова, което чувах и виждах. На каменния подиум до дракона горяха огньове. Носеше се трясък на метал в камък и човешки гласове. В шатрата зад себе си чух Славея да свири на арфата си.

— Предния път, когато те видях да спиш така, тъкмо бяхме извадили стрелата от гърба ти и си мислех, че умираш от инфекция.

— Бях много изтощен — усмихнах му се аз. Знаех, че ме разбира. — Не си ли уморен? Аз използвах силата на двама ви с Нощни очи.

— Уморен ли? Не. Чувствам се изцелен. — Той не се поколеба. — Мисля, че е колкото защото котерията е напуснала тялото ми, толкова и защото знам, че не ме мразиш. И вълкът. Виж, той е цяло чудо. Все още почти го усещам. — По лицето му плъзна странна усмивка. Усетих, че се пресяга към Нощни очи. Шутът нямаше достатъчно сила, за да използва сам Умението или Осезанието, но опитите му ме разстройваха. Вълкът бавно надигна и отпусна опашка.

„Спи ми се.“

„Тогава почивай, братко.“ Поставих ръка върху гъстата му козина. Той беше животът, силата и дружбата, на които можех да разчитам. Нощни очи отново размаха опашка и отпусна глава. Погледнах шута и кимнах към Искреновия дракон.

— Какво става там?

— Безумие. И радост. Струва ми се. Освен за Кетрикен. Мисля, че сърцето й се къса от завист, но няма да си тръгне.

— Какво става там? — Търпеливо повторих аз.

— Ти знаеш повече от мен — отвърна шутът. — Ти направи нещо с нея. Отчасти го разбирам, но не всичко. После заспа. И Кетъл се качи горе и направи нещо с Искрен. Не зная какво, но Кетрикен каза, че двамата се разплакали и се разтреперили. След това Искрен направи нещо с Кетъл. И двамата започнаха да се смеят и да викат, че ще успеят. После нападнаха камъка с длета, чукове, мечове и всичко останало, каквото имаха подръка. А Кетрикен седи безмълвна като сянка и тъжно ги гледа. Те не й позволяват да им помогне. После слязох тук и те заварих в безсъзнание. Или заспал. Както предпочиташ. И дълго седях тук, наглеждах те, направих чай и давах месо на всеки, който поиска. А сега ти се събуди.