Робин Хоб - Тронът

— Бърич? — Тя затаи дъх и учудено зачака.

— Тихо — прошепна Бърич. — Стани. Обуй си обувките и хубаво увий Копривка, но се опитай да не я събудиш. Навън има хора и ми се струва, че не ни мислят доброто.

Бях горд с нея. Без да задава въпроси, Моли мигом седна на леглото, облече си роклята върху нощницата, нахлузи си обувките и уви Копривка с одеялото. Детето не се събуди.

Междувременно Бърич се бе обул и беше взел меча си. После посочи на Моли затворения с капаци прозорец.

— Ако ти кажа, скочи през прозореца с Копривка. Но само ако ти кажа. Мисля, че са петима.

Моли кимна, извади ножа от колана си и застана между детето си и опасността.

Бърич зае позиция до вратата. Сякаш изтече цялата нощ, докато мълчаливо чакаха нападателите си.

Резето бе спуснато, ала вратата беше много стара. Бърич ги остави да я блъснат два пъти и когато тя започна да поддава, с ритник разби скобите, така че при следващия им опит тя широко се разтвори. В стаята влетяха двама мъже, изненадани от внезапната липса на съпротива. Единият падна, другият се строполи отгоре му и Бърич заби и извади меча си от тях още преди третият да се е появил на прага.

Той бе едър мъж, риж и червенобрад. С рев се втурна в хижата и прегази двамата ранени. Носеше дълъг меч, чудесно оръжие. Наред с ръста му, това му даваше почти два пъти по-голям обсег от този на Бърич. Здравенякът зад него извика:

— В името на краля, идваме за уличницата на копелето-осезател! Хвърли оръжието и се дръпни настрани.

Щеше да е по-разумно, ако не беше разпалвал повече гнева на Бърич, който почти небрежно спусна меча си, за да довърши един от мъжете на пода, сетне отново го вдигна срещу червенобрадия. Той заотстъпва в опит да си осигури пространство, за да използва преимуществото на оръжието си. На Бърич не му оставаше друг избор, освен да го последва, защото нямаше да има никакъв шанс, ако противникът му се отдалечеше толкова, че да може свободно да развърти меча си. Здравенякът и една жена мигом нахлуха в колибата. Бърич ги стрелна с поглед.

— Моли! Както ти казах!

Тя вече бе до прозореца, прегърнала Копривка, която плачеше от страх. Моли бързо се качи на един стол, отвори капаците и прехвърли крак навън. Докато Бърич се биеше с червенобрадия, жената се хвърли зад него и заби ножа си в кръста му. Той нададе дрезгав вик и отчаяно парира оръжието на съперника си. Когато Моли стъпи на перваза и понечи да скочи долу, здравенякът светкавично се хвърли към нея и грабна Копривка от ръцете й. Чух ужасения писък на Моли.

Тя изчезна в мрака.

Не можех да повярвам. Бърич също. Жената извади ножа си от кръста му и отново се приготви за атака. Той удави болката си в гняв, завъртя се, нанесе й удар през гърдите и се обърна към червенобрадия. Ала той бе отстъпил назад. Мечът му продължаваше да е насочен напред, но мъжът стоеше неподвижно.

— Детето е у нас — каза здравенякът. — Хвърли меча си, иначе ще убия бебето. — Той се обърна към жената, която притискаше гърдите си с ръце. — Върви след уличницата. Бързо!

Тя го изгледа гневно, но безмълвно се подчини. Бърич не й обърна внимание. Очите му бяха насочени към плачещото бебе. Когато върхът на меча му бавно се спусна към пода, червенобрадият се ухили.

— Защо? — ужасено попита Бърич. — Какво сме направили, че ни нападате и заплашвате да убиете дъщеря ми?

Здравенякът сведе поглед към зачервеното бебе, което пищеше в ръцете му.

— Тя не ти е дъщеря — презрително изсумтя той. — А копеле на копелето-осезател. Знаем го от най-достоверен източник. — Мъжът вдигна високо Копривка, като че ли се канеше да я хвърли на пода. Бърич издаде нечленоразделен звук, полуярост, полумолба. И пусна меча си. Раненият до вратата изпъшка и се опита да се надигне.

— Тя е още бебе — хрипливо рече Бърич. Усещах топлата кръв, която се стичаше по кръста и бедрото му, сякаш бях ранен самият аз. — Оставете ни на мира. Сбъркали сте. Това е родната ми дъщеря, казвам ви, и не представлява опасност за краля. Моля ви. Имам злато. Ще ви го дам. Но ни оставете на мира.

Бърич, който щеше да се изплюе на пода и да се бие до смърт, сега беше хвърлил меча си и умоляваше заради спасението на моето дете. Червенобрадият избухна в смях, ала Бърич дори не се обърна към него. Като продължаваше да се хили, другият се приближи до масата, небрежно запали няколкото оставени там свещи и заразглежда стаята. Бърич не откъсваше очи от Копривка.

— Тя е моя дъщеря — тихо, почти отчаяно повтори той.

— Стига си лъгал — отвратено отвърна здравенякът. — Тя е изчадието на копелето-осезател. Също толкова покварена, колкото него.