Робин Хоб - Тронът

„Наистина ли вярваш, че ще се случи и ти може да не усетиш? Освен това тя изглежда повече от способна да се грижи за себе си и детето. А и Бърич. Престани да мислиш за тях. Престани и да се самосъжаляваш. Имам задача за теб.“

Стигнах при дракона и хванах метлата. Вече от няколко минути метях, когато Искрен най-сетне ме забеляза.

— А, Фиц, дойде ли? — Той се изправи и се разкърши, за да прогони болките в схванатите си мускули. — Ела с мен.

Последвах го до лагера. Кралят сложи вода на огъня, взе парче сушено месо, погледна го и тъжно каза:

— Какво не бих дал за къшей от топлия хляб на Сара! Уф, стига. — Искрен се обърна към мен. — Седни, Фиц. Искам да си поговорим. Много мислих за всичко, което ми каза, и имам задача за теб.

Бавно седнах на един камък и поклатих глава. Ту ми се струваше напълно отнесен, ту говореше като същия човек, който дълги години ми беше наставник.

— Фиц, на идване ти си видял мястото на драконите. Каза ми, че двамата с вълка сте усетили живот в тях. Осезателен живот, така го нарече. И че онзи, драконът на Риълдър, едва не се е събудил, когато си го повикал по име.

— Долавям същото усещане за живот от девойката върху дракона — потвърдих аз.

Искрен тъжно поклати глава.

— Клетницата. Боя се, че с нищо не може да й се помогне. Тя упорито се е опитвала да запази човешкия си облик и затова не е успяла да завърши дракона си. И сега е тук. И най-вероятно завинаги ще остане тук. Взех присърце нейното предупреждение — така поне има някаква полза от нейната грешка. Когато завърша дракона, няма да запазя нищо. Иначе щеше да е ужасен край, нали? Да стигна чак дотук и да жертвам толкова много само за един впримчен в камъка дракон? Поне тази грешка няма да допусна. — Той отхапа парченце месо и замислено го задъвка.

Мълчах. Той пак ме беше забравил. Понякога можех само да чакам собствените му мисли да го върнат към по-нормална тема. Забелязах, че на челото му има ново сребристо петно, сякаш неволно бе избърсал потта си. Искрен преглътна.

— Останали ли са билки за чай — попита той. — Искам да се върнеш при драконите. Използвай Осезанието и Умението си, за да ги събудиш. Когато бях там, колкото и да се опитвах, не успях да усетя никакъв живот в тях. Реших, че са спали твърде дълго и са умрели от глад, тъй като са се хранили само със сънищата си, докато не им е останало нищо.

Славея беше оставила малко повехнала коприва и мента. Предпазливо ги сложих в котлето и ги залях с вряла вода. Докато се запарваха, подредих мислите си.

— Искате да използвам Осезанието и Умението, за да събудя статуите на драконите. Как?

Искрен сви рамене.

— Не зная. Въпреки всичко, което ми каза Ветрушка, и познанията ми за Умението все още има големи празноти. Като открадна книгите на Молба и прекрати обучението ни с Рицарин, Гален ни нанесе майсторски удар. Все си мисля за това. Дали още тогава е възнамерявал да осигури трона на своя брат, или просто е бил жаден за власт? Никога няма да узнаем.

Повдигнах въпрос, който дотогава не бях обсъждал.

— Все пак не разбирам нещо. Кетъл казва, че като си убил Карод с Умението, си си навредил. И все пак изсмука силите на Гален и като че ли изобщо не пострада от това. След като убиха краля, Ведра и Джъстин също останаха невредими.

— Да изсмучеш силите на друг умел не е същото като да го убиеш с взрив на Умението. — Той горчиво се засмя. — Тъй като съм правил и двете, отлично зная каква е разликата. Накрая Гален предпочете да умре, вместо да предаде цялата си сила на мен. Подозирам, че баща ми е взел същото решение. Също така предполагам, че го е направил, за да скрие от тях местонахождението ми. Можем само да гадаем какви тайни е отнесъл със себе си Гален. — Искрен погледна месото в ръката си и го остави. — Но сега е важно да събудим Праотците. Огледай се и ще видиш един прекрасен ден, Фиц. Аз виждам спокойни морета и попътен вятър, който води алените кораби към нашите брегове. Докато дялам и стържа, народът на Шестте херцогства умира или го претопяват. Да не споменавам, че войските на Славен плячкосват и опожаряват планинските села по границата. Бащата на моята кралица лично влиза в битки, за да защитава народа си от ратниците на брат ми. О, как ме измъчва всичко това! Ако успееш да ги събудиш, драконите могат да полетят още сега.

— Нямам желание да се заема с една задача, когато не зная точно как да я изпълня… — започнах аз, но Искрен ме спря с усмивка.

— Струва ми се, че вчера молеше тъкмо за това, Фицрицарин.