Робин Хоб - Тронът

Имаше право.

— С Нощни очи ще тръгнем утре сутрин — отвърнах аз.

Той се намръщи.

— Не виждам причина да отлагаш. За теб пътят няма да е дълъг, само една крачка през стълба. Но вълкът не може да мине през камъка. Ще трябва да остане тук. И предпочитам да заминеш още сега.

Искрен най-спокойно ми нареждаше да отида без вълка. По-скоро щях да отида чисто гол.

— Сега ли? Искаш да кажеш веднага ?

— Защо не? Можеш да стигнеш там за няколко минути. Виж какво можеш да направиш. Ако успееш, ще разбера. Ако не, довечера се върни тук през колоната. Няма да изгубим нищо, ако опитаме.

— Смяташ ли, че котерията вече не представлява опасност?

— За теб те няма да са по-опасни, отколкото са тук. Върви.

— Не е ли по-добре да изчакам другите да се върнат и да им кажа къде отивам?

— Аз ще им кажа, Фицрицарин. Ще го направиш ли заради мен?

На този въпрос можеше да има само един отговор.

— Ще отида. Веднага. — За последен път се поколебах. Не съм сигурен обаче, че зная как да използвам стълба.

— Не е по-сложно от врата, Фиц. Поставяш длан върху колоната и тя привлича Умението в теб. Ето, този символ. — Той начерта йероглифа с показалец в праха. — Това е знакът за мястото на драконите. Просто постави длан върху него и мини през колоната. А това… — кралят нарисува друг символ е знакът за каменоломната. Той ще те върне тук. Искрен ме погледна с тъмните си очи. Изпитателност ли забелязвах в тях?

— Довечера ще се върна — обещах аз.

— Добре. Желая ти успех.

И това беше всичко. Изправих се и тръгнах към стълба. Някъде в гората другите събираха дърва. Нощни очи тичаше около тях.

„Наистина ли отиваш без мен?“

„Няма да се бавя много, братко.“

„Да се върна ли да те чакам до стълба?“

„Не. Пази кралицата, моля те.“

„С удоволствие. Днес тя ми застреля една птица.“

Усетих възхищението и искреността му. Какво по-хубаво от женска, която знае да убива?

„Женска, която знае да споделя.“

„Остави малко и за мен.“

„Ти може да хапнеш от рибата“ — великодушно ме увери вълкът.

Вдигнах поглед към черната колона, която вече се извисяваше пред мен. Открих символа. Просто като врата според Искрен. Докосваш символа и минаваш оттатък. Може би. Ала стомахът ми се свиваше и единственото, което можах да направя, бе да протегна ръка и да я притисна към лъскавия черен камък. Дланта ми докосна знака и аз усетих студеното привличане на Умението. Минах оттатък.

От ярка слънчева светлина се озовах в прохладна пъстра сянка. От високия черен стълб стъпих върху мека и гъста трева. Въздухът тежеше от влага и ухание на растения. При предишното ни идване тук листата едва бяха напъпвали, но сега клоните бяха покрити със зеленина. Посрещна ме хор от насекоми и жаби. Гората наоколо гъмжеше от живот. След пустата тишина на каменоломната звуците бяха почти оглушителни. Известно време просто стоях и се приспособявах към тях.

Предпазливо спуснах мислените си стени и се пресегнах навън. Освен стълба зад мен, не усетих някой да използва Умението. Поотпуснах се. Може би с взрива си Искрен не само беше убил Карод. Може би те вече се бояха да го предизвикват директно. Тази мисъл ме успокои и навлязох в гъсталака.

Скоро бях мокър до коленете. Не че газех във вода — просто буйната трева беше мокра от роса. От надвисналите над мен увивни растения и листа се стичаха капки. Не ми бе неприятно. Струваше ми се освежаващо след голия камък и прах в каменоломната. Пътеката, по която бяхме минали предния път, сега представляваше съвсем тесен коридор през гъстите дървета и храсти. Стигнах до плитко поточе и набрах няколко стръка мокриш, които в движение задъвках. Обещах си, че вечерта ще занеса малко в лагера, после си спомних за задачата си. Драконите. Къде бяха драконите?

Не се бяха преместили, макар че сега зеленината ги обгръщаше отвсякъде. Забелязах един обгорен от мълния пън, който си спомнях, и се ориентирах по него, за да стигна до дракона на Риълдър. Вече бях решил, че може би е най-умно да започна с него, защото определено бях усетил силен осезателен живот в статуята. Като че ли можеше да има някакво значение, отделих няколко минути, за да я разчистя от влажните стъбла и листа. Докато го правех, забелязах, че спящото създание следва извивките на земята под себе си. Не приличаше на статуя, издялана и оставена тук. Приличаше на живо същество, което е легнало да си почине и повече не е станало.

Опитах се да повярвам. Това бяха същите Праотци, които се бяха отзовали на молбата на крал Мъдрост. Бяха долетели като огромни птици на брега, за да разгромят пиратите и да ги прогонят от нашите земи. Бяха се спускали от небето връз корабите и ги бяха преобръщали или бяха всявали ужас в моряците. И пак щяха да летят, стига да успеехме да ги събудим.