Робин Хоб - Тронът

Тези мисли ми минаваха през главата така, както мълния осветява най-черна нощ. С един проблясък внезапно виждах всички подробности. В следващия момент разбрах, че трябва да мина през стълба и да се върна в каменоломната, за да предупредя Искрен. Ако вече не беше късно.

Щом си поставих цел, мигом се успокоих. Помислих си дали да не използвам Умението, за да съобщя на краля, и веднага отхвърлих тази мисъл. Докато не придобиех по-добра представа за врага си, не биваше да рискувам да му го разкрия. Започнах да виждам положението като играта на Кетъл. Камъчета за пленяване или унищожаване. Мъжът се намираше между мен и колоната. Това трябваше да се очаква. Сега ми предстоеше да установя дали има и други. Изтеглих ножа си — мечът не бе подходящо оръжие за такива гъсталаци. Дълбоко си поех дъх и се отдалечих от глигана.

В общи линии познавах района и това ми помогна. Преди окончателно да се спусне мрак, знаех, че мъжете са трима и очевидно охраняват стълба. Едва ли бяха дошли да търсят мен, а по-скоро да попречат на всеки друг, освен на човек от котерията на Славен да го използва. Можех да разчитам, че познавам местността по-добре от тях. Реших да приема, че не са умели, тъй като не бяха дошли през стълба. Но навярно бяха много опитни. Също така реших, че Уил и Бърл може да са съвсем наблизо. И че светкавично могат да минат през колоната, ако ги повикат. Поради тази причина решително вдигнах мислените си стени. И зачаках. След като не се завърнех, Искрен щеше да разбере, че се е случило нещо. Едва ли щеше да е толкова непредпазлив, че да дойде тук през стълба, за да ме потърси. Всъщност едва ли щеше толкова за дълго да се откъсне от своя дракон. Трябваше сам да измисля как да се измъкна оттук.

Когато мракът се сгъсти, излязоха насекоми. Жилещи, хапещи, роящи се със стотици насекоми, които упорстваха постоянно да бръмчат точно до ухото ми. От земята започна да се надига мъгла, която залепи дрехите за тялото ми. Стражниците запалиха слаб огън. Усетих мирис на питки и се зачудих дали мога да ги убия, преди да са изяли всичко. Усмихнах се и се запромъквах напред. Нощта, огънят и храната обикновено означаваха разговори. Тези мъже почти не приказваха. И говореха тихо. Тази задача не им харесвала. И някои от хората полудели от дългия черен път. Ала тази вечер не ги безпокоеше дългият път, по който бяха дошли, а самите каменни дракони. Освен това чух достатъчно, за да потвърдя предположенията си. Този стълб се охраняваше от трима мъже. Цели дванадесет пазеха колоната на площада, където шутът бе имал видение. Повечето ратници бяха продължили към каменоломната. Котерията се опитваше да прегради пътищата за бягство на Искрен.

Изпитах известно облекчение, че ще им отнеме също толкова време да стигнат дотам, колкото и на нашата група. Поне тази нощ Искрен и другите не бяха заплашени от нападение. Но бе само въпрос на време. Трябваше КОЛКОТО се може по-скоро да се върна през стълба. Нямах намерение да се сражавам с тях. Оставаше възможността да ги убия от засада един по един, подвиг, който се съмнявах, че е по силите дори на Сенч. Или да отвлека вниманието им за достатъчно време, за да мога да се добера до колоната.

Отдалечих се от мъжете, така че да не могат да ме чуят, и започнах да търся сухи съчки. Това не беше лесна задача в толкова зелена гора, ала накрая събрах колкото ми трябваха. Планът ми бе прост. Казах си, че или ще успее, или няма. Съмнявах се, че ще имам втори шанс — те бяха прекалено предпазливи.

Представих си къде е символът за каменоломната и се запромъквах в противоположната посока. Избрах най-свирепия наглед от драконите, онзи с кичурчета косми на ушите, който помнех от предишното си идване. Той щеше да хвърли достатъчно сянка. Разчистих пространството зад него от мокра трева и листа и приготвих огъня. Трябваха ми толкова светлина и дим, колкото чудовището да изглежда загадъчно. Разпалих огъня, после се скрих в мрака и запълзях по корем към колоната. Сега само трябваше да чакам, докато стражниците забележат огъня. Надявах се, че поне един от тях ще отиде да провери какво става и че другите двама ще гледат след него. Тогава безшумно щях да се затичам към колоната, да притисна длан към символа и да премина оттатък.

Само че стражниците не забелязаха огъня. От моето място той веднага привличаше вниманието. Между дърветата се виждаше дим и розово сияние, което отчасти очертаваше силуета на дракона. Бях се надявал това да ги заинтригува, но всъщност с тялото си той скриваше пламъците. Реших, че няколко точно насочени камъка ще свършат работа, и заопипвах земята наоколо, но напипвах само трева. След безкрайно чакане установих, че огънят гасне, без стражниците изобщо да го забележат. Отново събрах сухи съчки в мрака. После очите и носът ми ме отведоха обратно при тлеещите въглени.