Робин Хоб - Тронът

— Всъщност не е зле всички да се изкъпем — отвърна тя и аз се усмихнах. Скоро я чух да се плиска на известно разстояние от мен, докато Нощни очи задряма на брега, натъпкал корема си с рибешки черва.

Когато на връщане минахме покрай девойката върху дракона, заварихме шута да спи свит на кълбо до статуята. Кетрикен го събуди и го смъмри за новите следи от длето около опашката на дракона. Шутът не изпитваше никакви угризения — само заяви, че Славея била обещала да стои на пост до вечерта, а той предпочитал да спи тук. Ние настояхме да се върне в лагера с нас.

На път за шатрата разговаряхме. Внезапно Кетрикен ни накара да спрем.

— Шшт — каза тя. — Слушайте!

Замръзнахме. Почти очаквах да чуя предупредителния вик на Славея. Напрегнах слух, но не долових нищо друго, освен вятъра в каменоломната и далечни птичи песни. Трябваше ми малко време, за да осъзная значението на тази тишина.

— Искрен! — Възкликнах аз. Пъхнах рибата в ръцете на шута и се затичах. Кетрикен ме изпревари.

Бях се страхувал, че ще намерим двамата мъртви, нападнати от котерията на Славен по време на отсъствието ни. Очакваше ни нещо почти също толкова странно. Искрен и Кетъл стояха един до друг и гледаха своя дракон. Той сияеше в черно и лъщеше на слънчевите лъчи. Огромното чудовище беше завършено. Всяка люспа, всяка гънка, всеки нокът бяха безупречни.

— Той превъзхожда всеки дракон, който видяхме в онзи каменен парк — заявих аз. Бях го обиколил два пъти и с всяка крачка удивлението ми растеше. Сега в него пламтеше силен осезателен живот, по-могъщ, отколкото в Искрен или Кетъл. Струваше ми се странно, че гърдите му не се надигат, че не потръпва в съня си. Погледнах краля и въпреки гнева, който все още изпитвах, трябваше да се усмихна.

— Съвършен е — тихо признах аз.

— Провалих се — безнадеждно промълви Искрен. До него Кетъл тъжно кимна. Бръчките на лицето й бяха станали още по-дълбоки. Сега наистина изглеждаше на над двеста години. Искрен също.

— Но той е завършен, милорд — тихо каза Кетрикен. — Нали това трябваше да направите? Да завършите дракона?

Искрен бавно поклати глава.

— Статуята е завършена. Но не и драконът. — Видях, че се мъчи да накара думите да изразят мисълта му. — Вложих в него всичко от себе си. Всичко, освен биещото си сърце и дъха си. Както и Кетъл. Можем да дадем и това. Но пак няма да е достатъчно.

Той се подпря на изваянието и отпусна лице върху мършавите си ръце. Навсякъде около него, там, където тялото му се докосваше до камъка, по кожата на дракона играеха багри. Зеленикавосини, сребреещи по ръбовете, люспите колебливо проблясваха на слънчевите лъчи. Усещах вливането на неговото Умение в дракона. Той попиваше Искрен в камъка така, както хартията попива мастилото.

— Кралю — прошепнах предупредително.

Той изпъшка и се освободи от творението си.

— Не се бой, Фиц. Няма да му позволя да вземе прекалено много. Няма без основание да му дам живота си. — Искрен вдигна глава и се огледа. — Странно. Чудя се дали е същото да си претопен. Да си спомняш какво си изпитвал преди, но вече да не можеш да го изпиташ. Моите влюбвания, моите страхове, моите скърби. Всичко отиде в дракона. Не задържах нищо. И все пак не е достатъчно. Не е достатъчно.

— Милорд — задавено каза Кетъл. В гласа и нямаше нито капчица надежда. — Ще трябва да вземете Фицрицарин. Няма друг начин. — Някога толкова блестящи, сега очите й бяха като сухи черни камъчета. Тя се обърна към мен. — Ти сам го предложи — напомни ми старицата. — Целия си живот.

Кимнах, но казах:

— Ако не вземете детето ми. — Дълбоко си поех дъх. Живот. Сега. Настоящето бе единственият живот, който ми оставаше, цялото време, от което наистина можех да се откажа. — Ваше величество. Вече не искам никаква сделка. Ако трябва да вземете живота ми, за да може драконът да полети, аз ви го предлагам.

Искрен се олюля и впери очи в мен.

— Почти успя отново да ме накараш да чувствам. Но… — Кралят вдигна сребристия си показалец и обвинително го насочи. Не към мен, а към Кетъл. Гласът му беше твърд като камъка на неговия дракон. — Не. Вече ти го казах. Не. Повече не му го повтаряй. Забранявам ти. — Той бавно се отпусна на колене до дракона. — Проклето да е това карисово семе. Винаги те оставя точно когато най-много се нуждаеш от силата му. Проклето нещо.

— Трябва да си починете — глупаво предложих аз. Всъщност нищо друго не му оставаше. Това бе въздействието на семената от карис. Оставяха човек пуст и изтощен. Отлично го знаех.