Робин Хоб - Тронът

— Да си почина — горчиво повтори Искрен и гласът му изневери дори само за тези три думи. — Да. Да си почина. Тъкмо ще съм си починал, когато ратниците на брат ми ме открият и ми прережат гърлото. Ще съм си починал, когато дойде котерията му и присвои моя дракон. Не се заблуждавай, Фиц. Това е целта им. Няма да успеят, разбира се. Поне така ми се струва… Въпреки че би могло — едва чуто промълви той. — За известно време те бяха свързани с моето Умение. Това може да им е достатъчно, за да ме убият и да го вземат. — Кралят се усмихна криво. — Славен като дракон. Смятате ли, че ще остави два камъка от замъка Бъкип един върху друг?

Зад него Кетъл бе притиснала лице към коленете си. Мислех, че спи, ала когато бавно се претърколи настрани, чертите й бяха отпуснати и неподвижни, очите й бяха затворени. Мъртва, или заспала от изтощение след карисовото семе. След онова, което ми каза Искрен, нямаше значение. Моят крал се протегна върху голия каменен подиум. И заспа до своя дракон.

Кетрикен се приближи и седна до него. Сведе глава върху коленете си и заплака. Не тихо. Дълбоките й ридания я разтърсваха така, че би трябвало да събудят дори каменния дракон. Ала не го събуждаха. Погледнах я. Не отидох при нея, не я докоснах. Знаех, че е безполезно. Вместо това се обърнах към шута и безпомощно казах:

— Трябва да им донесем одеяла.

— О, разбира се. Каква по-добра задача за Белия пророк и неговия Катализатор? — Той ме хвана под ръка. Докосването поднови нишката на Умението помежду ни. Горчивина. Горчивина течеше в кръвта му. Шестте херцогства щяха да паднат. Щеше да настъпи краят на света.

Отидохме да донесем одеяла.

Вечерта Славея се върна заедно с шута. Никой не я попита защо не е останала на пост. Никой дори не предложи да избягаме от каменоломната, преди да са ни открили ратниците на Славен. Щяхме да останем и да се сражаваме. За да защитим един каменен дракон.

И щяхме да умрем. Нямаше нужда да го казваме.

Когато Кетрикен заспа от изтощение, я занесох в шатрата, която бе споделяла с Искрен. Оставих я на постелята й и я завих. Наведох се и целунах набръчканото й чело, като че ли целувах своето спящо дете. Нещо като прощална целувка. Бях решил, че е по-добре да го направя веднага. Със сигурност разполагах единствено с настоящето.

Спусна се мрак. Славея и шутът седнаха край огъня. Певицата тихо свиреше на арфата си и се взираше в пламъците. На земята до нея лежеше гол нож. Известно време стоях и гледах танца на светлината по лицето й. Славея Сладкопойна, последният менестрел на последната истинска кралска двойка от рода на Пророците. Тя нямаше да напише песен, която да запомнят всички.

Шутът седеше и я слушаше. Помежду им се бе установило нещо като приятелство. Помислих си, че ако това е последната вечер, когато Славея може да свири, той не може да я дари с нищо по-прекрасно. Да я слуша и да позволи на нейната музика да го приспи с майсторството си.

Оставих ги и взех един пълен с вода мях. Бавно се изкачих по рампата при дракона. Нощни очи ме последва. По-рано бях запалил огън на подиума. Сега хвърлих в него останалите дърва и седнах до него. Искрен и Кетъл спяха. Веднъж Сенч цели два дни бе взимал карисово семе. Когато рухна, му трябваше повече от седмица, за да се възстанови. Беше искал само да спи и да пие вода. Съмнявах се, че някой от двамата скоро ще се събуди. Затова просто седях до Искрен и пазех своя крал.

Не бях достоен за тази роля. Събудих се, когато някой прошепна името ми. Мигом се надигнах и се пресегнах за меха, който бях донесъл със себе си.

— Ваше величество — тихо казах аз.

Ала Искрен не лежеше на камъка слаб и безпомощен. Стоеше до мен и ми даде знак да стана и да го последвам. Подчиних се, като се движех колкото може по-тихо. Когато се спусна от рампата, Искрен се обърна към мен. Без да кажа нито дума, аз му подадох меха. Кралят изпи половината, почина си малко, после пресуши остатъка. Когато свърши, ми върна меха и се прокашля.