Робин Хоб - Тронът

В първия момент не ми хрумна никакъв отговор. После, докато той поставяше ръцете си върху челото на дракона, му казах: „Нито за миг не съм се съмнявал. Нито за миг не съм се съмнявал, че те обичам“.

Никога няма да забравя неговата последна усмивка през рамо. Погледът му за сетен път се отправи към неговата кралица. Искрен решително притисна длани към издяланата глава на дракона. И до края не откъсна очи от Кетрикен. Усетих дъха на кожата на кралицата, спомних си вкуса на устните й върху моите, гладката топлота на голите й рамене. После смътният спомен се стопи заедно с Искрен и Кетъл. За моето Осезание и Умение те изчезнаха толкова напълно, като че ли бяха претопени. За миг видях празното тяло на Искрен, после той се вля в дракона. Кетъл беше стояла облегната на рамото на статуята. Тя изчезна по-бързо от краля и покри люспите със зеленикав и сребрист блясък. Багрите обляха създанието и го наситиха. Никой не дишаше, освен Нощни очи, който тихо виеше. Под лятното слънце се възцари пълна неподвижност. От гърлото на Кетрикен се изтръгна едно-единствено задавено ридание.

И тогава, като внезапен вихър, гигантското люспесто тяло пое въздух в дробовете си. Когато се отвориха, очите му бяха черни и блестящи, очи на Пророк, и разбрах, че от тях гледа Искрен. Той вдигна огромната си глава и проточи змийската си шия. Протегна се като котка, разкърши плещи и разпери пръсти. Когато сви крака, ноктите му оставиха дълбоки бразди в черния камък. Като платно, уловило вятъра, грамадните му криле се разпериха. Той ги размаха като ястреб, оправящ перушината си, и отново ги прилепи към тялото си. След това удари с опашка и вдигна във въздуха прах и пясък.

Драконът Искрен пристъпи напред и се поклони пред своята кралица. Тя безстрашно се приближи до него и постави ръка върху лъскавото му синьо рамо. Люспите му бяха гладки и тя се подхлъзна, докато се катереше по гърба му, за да седне на шията му. Славея ме погледна, едновременно ужасено и смаяно, и последва кралицата. Седна зад Кетрикен и отново провери дали раницата й с арфата си е на мястото.

Кетрикен ни махна за сбогом и извика нещо, ала думите се изгубиха в плясъка на разперените криле на дракона. Той ги размаха три пъти, сякаш за да свикне с тях. Скален прах и пясък брулеха лицето ми. Нощни очи се притисна към крака ми. Драконът приклекна, широките му тюркоазеносини криле се размахаха и той внезапно подскочи. Видях, че Славея отчаяно се вкопчва в Кетрикен. Четири размахвания на крилете го отнесоха до средата на каменоломната. Той се издигна и описа кръг над околните хълмове. Обърна се да погледне към пътя на Умението, после крилете му ритмично продължиха да го издигат все по-нависоко. Коремът му беше синкавобял като на гущер. Примижах, за да го видя на фона на лятното небе. След миг драконът изчезна като синьо-сребриста стрела и полетя към Бък. Останах да се взирам след него дълго след като се бе скрил от поглед.

Накрая въздъхнах. Целият треперех. Избърсах очи с ръкав и се обърнах към шута. Но шута го нямаше.

— Нощни очи! Къде е шутът?

„И двамата знаем къде е. Няма нужда да крещиш.“

Знаех, че е прав. Тичешком се спуснах по каменната рампа и се отдалечих от пустия подиум.

— Шуте? — Извиках, когато стигнах при шатрата. Дори спрях да надникна вътре с мисълта, че може да събира багажа, който трябваше да вземем. Не зная защо си позволих толкова глупава надежда.

Когато стигнах при девойката върху дракона, Нощни очи вече беше там, търпеливо чакаше и гледаше нагоре към шута. Предчувствието ми за опасност отслабна. Шутът седеше с провесени крака на ръба на подиума, облегнал глава на крака на дракона. Платформата беше покрита с новоотцепени парчета камък. Приближих се. Очите му бяха вдигнати към небето, изражението му бе замечтано. На фона на тъмнозелената кожа на дракона шутът вече не изглеждаше бял, а бледозлатист. Копринената му коса имаше кафеникав оттенък. Той ме погледна с топазените си очи и съвсем бавно поклати глава, ала не проговори, докато не се опрях на подиума.

— Надявах се. Не можех да не се надявам. Но днес видях какво трябва да вложа в дракона, за да полети. — Шутът отново поклати глава, този път по-решително. — Аз не притежавам Умението, за да му помогна. Даже да ме погълне целия, няма да е достатъчно.

Не отговорих, че това ми е известно. Дори не казах, че още отначало съм го подозирал. Най-после бях научил нещо от Славея Сладкопойна. Известно време просто мълчах. После казах: