Робин Хоб - Тронът

— С Нощни очи ще отидем да доведем две джепи. Когато се върна, трябва бързо да съберем багажа и да тръгнем. Не забелязах Искрен да преследва някого. Може би това означава, че войските на Славен все още са далеч. Но не искам да рискувам.

Той дълбоко си пое дъх.

— Разумно решение. Време е шутът да е разумен. Когато се върнеш, ще ти помогна да съберем багажа.

Тогава разбрах, че все още стискам Искреновия меч в ръка. Свалих простото си оръжие и го смених с меча, който Ход бе направила за краля. Той странно тежеше на хълбока ми. Подадох другия на шута.

— Искаш ли го?

Той ме погледна озадачено.

— За какво? Аз съм шут, не убиец.

Оставих го да се сбогува. Докато излизахме от каменоломната на път за гората, където пасяха джепите, вълкът вдигна муцуна и подуши въздуха.

„От Карод е останала само воня.“

— Навярно би трябвало да го погреба — по-скоро на себе си, отколкото на него казах аз.

„Защо да заравяш месо, което вече е разложено?“ — озадачено заяви Нощни очи.

Открих джепите на една поляна. Избрах водещото животно и още едно, но докато ги отвеждах, другите ни последваха. Трябваше да го очаквам. Бях се надявал да останат тук и да подивеят. Не ми допадаше идеята да се влача с шест джепи по петите чак до Джаампе. Докато минавахме покрай черния стълб и влизахме в каменоломната обаче, ми хрумна нова мисъл.

Нямаше нужда да се връщам в Джаампе.

„Дивечът тук е изобилен.“

„Трябва да мислим и за шута, не само за себе си.“

„Няма да го оставя гладен!“

„А когато дойде зимата?“

„Когато дойде зимата… Нападат го!“

Нощни очи се стрелна покрай мен, снишил сивия си гръб към земята, разперил пръсти по черния камък на каменоломната. Пуснах джепите и затичах след него. Вълчият му нос усещаше човешка миризма. След миг той вече беше познал Бърл.

Бърл сигурно се бе приближил съвсем безшумно, тъй като шутът винаги беше нащрек. Може би се бе унесъл в мисли за статуята. Така или иначе, Бърл вече беше нанесъл първия удар. Кръв се стичаше по ръката на шута и капеше от пръстите му. Той бе оставил червени петна по целия дракон, докато се беше катерил по него. Сега бе стъпил върху раменете на девойката и с една ръка се държеше за раззинатата челюст на чудовището. В другата стискаше ножа си.

Бърл беше на подиума и се опитваше да се качи на дракона, за да докосне шута с ръка и да проникне в него с Умението си. Гладките люспи на чудовището му пречеха. Той пак извади меча си и замахна към краката на шута. Не улучи, ала оставаше малко и острието иззвъня в гърба на девойката. Шутът извика, сякаш бе ранен, и се опита да се покатери още по-високо. Видях, че пръстите му се хлъзгат по мокрия от собствената му кръв камък.

Бърл замахна пак, толкова силно, че с лекота можеше да отсече крака му. Ала безшумен като самата омраза, вълкът скочи на гърба му и Бърл се свлече на колене. Мечът му не улучи шута и изкънтя в лъскавата зелена кожа на чудовището. По камъка заиграха разноцветни вълни.

Стигнах до подиума точно когато Нощни очи захапваше Бърл между рамото и шията. Бърл изкрещя с изненадващо писклив глас, изпусна оръжието си и вдигна ръце, за да хване могъщите челюсти.

Няколко неща се случиха толкова бързо едно след друго, че изгубих представа за последователността на събитията. Усетих Уил зад себе си в същия момент, в който от гърлото на Бърл шурна алена струя. „За теб, братко! — каза вълкът на шута. — Тази плячка е за теб!“ Бърл се съпротивляваше, без да знае, че вече е мъртъв. Кръвта се стичаше по лъскавата кожа на дракона и се събираше на локвички във вдлъбнатините, които шутът бе издялал в опит да освободи краката и опашката му. И клокочеше и вдигаше пара, разяждайки камъка така, както горещата вода разяжда буца лед. Показаха се люспите и ноктите на задните крака, напомнящата на бич опашка. И когато Нощни очи най-после пусна безжизненото тяло на Бърл, драконът разпери криле.

Девойката се издигна в небето, както се беше опитвала да направи толкова отдавна. И понесе със себе си шута. Той се наведе напред и инстинктивно се вкопчи в гъвкавия й кръст. Зърнах непроницаемите очи и неподвижната уста на девойката. Може би очите й виждаха — не знам.

Виждах всички тези неща, но не защото стоях и гледах. Виждах ги с периферното си зрение и през очите на вълка. Собственият ми поглед беше насочен към Уил, който стискаше голия си меч и тичешком се приближаваше към мен. Извадих Искреновия меч от ножницата, отстъпих крачка назад и вдигнах стените си срещу него. Той ме познаваше добре. Първата вълна не се състоеше само от страх, но и от болка, приготвена специално за мен. Отново изпитах смайването от строшения ми нос, въпреки че по гърдите ми не потече гореща кръв, както някога. За миг можех само да поддържам стените си срещу тази унищожаваща болка. Мечът ми внезапно ми се стори като излят от олово и увисна в ръката ми.