Робин Хоб - Тронът

Двамата с Нощни очи се хвърлихме след него. Тичахме с всички сили, ала той беше по-бърз. В мига, в който протегнатите му напред пръсти почти докосваха стълба, вълкът направи последен скок. Лапите блъснаха Уил в гърба и той полетя с главата напред. Видях го как се стопява в стълба, предупредително извиках на Нощни очи и го сграбчих, за да го дръпна назад. В момента, в който зъбите му захапваха Уил, над нас плъзна сянката на дракона. Светът потъна в мрак.

Приказките са пълни с герои, които се борят с врагове в подземното царство. Има легенди и за такива, които доброволно влизат в неизвестността на мрака, за да спасят приятели или любими. В този безвременен миг аз имах съвсем ясен избор. Да хвана Уил и да го удуша. Или да притискам Нощни очи към себе си, за да не го дам на всички онези сили, които привличаха ума и тялото му. Всъщност нямах никакъв избор.

Озовахме се на прохладна сянка върху изпотъпкана трева. След мрака на преминаването отново дишахме и усещахме. И се страхувахме. Скочих и с удивление видях, че все още стискам меча на Искрен. Нощни очи се надигна, несигурно направи две крачки и падна. „Болен. Отровен. Целият свят се люлее.“

„Лежи и дишай.“ Приближих се до него и се огледах. Видях не само Уил, но и мнозина от новата котерия на Славен. Повечето все още дишаха тежко и когато ни видя, един извика уплашено. На заповедта на Уил се отзоваха и неколцина фароуски ратници — разгърнаха се, за да ни обкръжат.

„Трябва да се върнем през стълба. Това е единственият ни шанс.“

„Не мога. Ти върви.“ Нощни очи отпусна глава върху лапите си и затвори очи.

„Ние сме от една глутница!“ — строго му напомних аз и вдигнах Искреновия меч. Ето как щях да умра. Радвах се, че шутът не ми е казал. Навярно щях да се самоубия, за да не допусна това.

— Убийте го. Изгубихме достатъчно време с него. Убийте и вълка. И после ми намерете стрелец, който може да свали онзи от дракона. — Уил, с чието тяло продължаваше да се разпорежда Славен, ми обърна гръб. — Вие, Трета котерия. Казахте ми, че завършен дракон не може да бъде събуден и принуден да служи. Е, току-що видях да го прави един шут, който дори не е умел. Открийте как става. Започнете веднага. Нека копелдакът изпита своето Умение срещу мечове.

Вдигнах меча си. Нощни очи се изправи. Докато кръгът от войници се стягаше около нас, неговото виене на свят се сливаше с моя страх. Е, щом трябваше да умра сега, нямаше повече от какво да се страхувам. Може би щях да изпитам своето Умение срещу техните мечове. Презрително спуснах стените си. Умението беше река, която бушуваше около мен, река, която преливаше от бреговете си. Поех си дъх и с лекота се изпълних с нея. Още едно поемане на дъх, и прогоних физическата си умора и болки. Пресегнах се със сила към своя вълк. Нощни очи се отръска, настръхна и се озъби. Повече нямаше какво да чакаме. Хвърлихме се срещу нападателите си.

Нощни очи се превърна в топка от скорост, зъби и козина. Не се опитваше да хапе и да прегризва. Използваше тежестта си, за да събаря мъжете, да ги кара да се блъскат един в друг и когато може, да разкъсва сухожилията им. Беше ми трудно да внимавам да не го нараня.

Що се отнасяше до мен, аз въртях меча на Искрен с умение, каквото никога преди не бях знаел, че притежавам. Уроците на Ход най-после се бяха събрали в мен и ако такова нещо изобщо е възможно, духът на фехтовачката беше в меча й и тя ми пееше, докато го размахвах. Не можех да разкъсам кръга им, но и те не можеха да ми нанесат сериозни рани.

Ала ратниците бяха много. И прииждаха все нови и нови. Вклиняваха се между мен и Нощни очи и ни принуждаваха да отстъпваме. „Измъкни се от тях и бягай. Бягай. Спасявай се, братко.“

Вълкът побягна, после внезапно се затича обратно и се хвърли право в средата им. Хората на Славен безпомощно размахваха мечовете си в опит да го спрат. След миг той изчезна в гората.

Аз обаче знаех, че положението ни е безнадеждно. Даже да избиех всичките ни противници, включително Уил, Славен щеше да победи. Всъщност вече беше победил. И нима винаги не бях знаел, че ще успее? Нима още от самото начало не бях знаел, че Славен е предопределен да властва?

Направих неочаквана крачка напред, отсякох ръката на един от ратниците и замахнах към лицето на онзи до него. Докато двамата падаха, в кръга се отвори малка пролука. Съсредоточих Умението си и се вкопчих в коварната хватка на Уил. Усетих, че острие на меч забърсва лявото ми рамо и се завъртях, за да отбия удара на поредния си нападател. За миг оставих тялото си да мисли само и още по-здраво хванах Уил. Проникнах в съзнанието му и открих скрилия се там Славен. Уил не можеше да се освободи от него, дори да бе в състояние да се сети за това. А и ми се стори, че не е останало достатъчно от Уил, за да може да мисли. Той беше тяло, съсъд от плът и кръв, съдържащ Умение, което Славен да използва. Лишен от котерията, която му бе давала сила, Уил вече съвсем не беше толкова страшно оръжие. Нито пък ценно. Оръжие, което можеше да се използва и без угризения да се изхвърли като ненужно.