Робин Хоб - Тронът

— Фиц?

Обърнах се и видях, че шутът тича към мен. Той ме прегърна и ме притисна към себе си.

— Ти си жив! Слава на всички богове! Тя лети като самия вятър и знае къде да те открие. Някак си усети тази битка, въпреки огромното разстояние. — Той замълча, за да си поеме дъх, и прибави: — Гладът й е ненаситен. Фиц, трябва да дойдеш с мен. Веднага. Плячката им свършва. Трябва да я яхнем заедно и да ги отведем на място, където могат да се нахранят, иначе не зная какво ще направят.

Нощни очи дойде при нас. „Това е голяма и много гладна глутница. Ще трябва много дивеч, за да се нахранят.“

„Ще отидем ли на лов с драконите?“

Вълкът се поколеба. „На гърба на един от тях ли? По въздуха?“

„Те така ловуват.“

„Вълците не ловуват така. Но ако трябва да ме оставиш, ще те разбера.“

„Няма да те оставя, братко. Няма да те оставя.“

Струва ми се, че шутът усети нещо от мислите ни, защото заклати глава още преди да му кажа:

— Трябва да ги заведеш. При Искрен в Бък. Те ще те слушат, защото си от една глутница с нас. Разбират го.

— Не мога, Фиц. Аз не съм създаден за такива кръвопролития! Не съм дошъл за това отнемане на живот. Никога не съм го виждал, нито насън, нито съм чел за него в някой свитък. Страх ме е, че може да насоча времето не накъдето трябва.

— Не. Трябва. Усещам го. Аз съм Катализатора и съм дошъл да променя всичко. Пророците стават воини, драконите ловуват като вълци. — Не можех да позная собствения си глас. Нямах представа откъде намирам такива думи. Взрях се в невярващите очи на шута. — Трябва. Върви.

— Фиц, аз…

Драконът с девойката на гърба тежко се приближи към нас. Вървеше като могъщ глиган или огромен бик. Зелените му люспи сияеха като смарагди на слънчевите лъчи. Момичето на гърба му бе поразително хубаво въпреки невиждащите си очи. Драконът изплези език. „Още?“

— Побързай — помолих го аз.

Шутът почти конвулсивно ме прегърна и ме смая, когато ме целуна по устата. После се обърна и се затича към дракона с девойката. Тя се наведе и му подаде ръка. Изражението й не се промени. То просто бе част от дракона.

— При мен — извика шутът на драконите, които вече се събираха около нас, и ми се усмихна.

„Следвайте Онзи без мирис! — заповяда им Нощни очи. — Той е велик ловец и ще ви заведе при много месо. Слушайте го, защото е от една глутница с нас.“

Драконът с девойката подскочи, разпери криле и се издигна над земята. Шутът се вкопчи в момичето и вдигна ръка за сбогом. Така го видях за последен път. Другите го последваха с писъци на хищни птици. Полетя дори крилатият глиган, колкото и тромаво да се носеше в небето. Плясъкът на крилете им беше толкова силен, че трябваше да запуша уши. Нощни очи се прилепи към земята до мен. Люлееха се дървета, чупеха се клони. За известно време небето се изпълни със сияйни чудовища — зелени, червени, сини и жълти. Когато сенките им се плъзгаха над нас, потъвах в мрак, ала очите ми бяха отворени и гледах дракона на Риълдър, който се издигна последен от всички, за да полети след невъобразимото ято. Скоро върхарите на дърветата ги скриха от погледа ми и писъците им постепенно заглъхнаха.

— Твоите дракони идват, Искрен — казах на човека, когото някога бях познавал. — Праотците идват на помощ на Бък. Точно както предсказа ти.

След отлитането на драконите се възцари тишина, нарушавана единствено от шепота на листата. Не крякаха жаби, не пееха птици. Драконите бяха разкъсали горския покров и огромни снопове слънчеви лъчи огряваха почва, тънала в сянка отпреди моето раждане. Цели дървета бяха изкоренени или прекършени, в земята бяха изровени дълбоки бразди. Люспести плещи бяха изпочупили кората на вековните дървета. Стоях до Нощни очи и не помръдвах. После отидохме да потърсим вода.

Минахме през лагера. Видях странно бойно поле. Имаше пръснати оръжия, тук-там шлемове, съборени шатри и пръснати провизии. Единствените трупове бяха на ратниците, убити от мен и Нощни очи. Драконите не бяха проявили интерес към мъртво месо.

Намерих потока, който си спомнях, и легнах на брега, за да утоля жаждата си. Нощни очи лочеше до мен, после се просна на прохладната трева и бавно и грижливо започна да ближе раната на предната си лапа. Щеше да зарасне, само кожата нямаше да се покрие с косми. „Просто поредният белег — спокойно ми каза вълкът. — Какво ще правим?“

Внимателно си съблякох ризата — беше залепнала за раните ми. Наплисках се с вода. „Само още няколко белега“ — си казах. И какво щяхме да правим сега? „Да спим.“