Робин Хоб - Тронът

„Стига“ — казах аз и вълкът се смили.

„Ако ще го убиваш, побързай — посъветва ме Нощни очи. — Другият отслабва и скоро ще умре.“

Имаше право. Уил едва дишаше. Здраво стиснах Славен и влях още сила в Уил. Той се опита да я отблъсне, ала не се владееше чак толкова добре. Ако имаше шанс, тялото му винаги щеше да избере живота. Дишането му стана равномерно и сърцето му затуптя по-силно. Отново събрах Умение, съсредоточих се и насочих вниманието си към Славен.

„Ако ме убиеш, ще се осакатиш. Ако ме убиеш с Умението, ще го изгубиш.“

Бях мислил за това. Никога не се бях радвал, че съм умел. Предпочитах да съм само осезател. Нямаше да страдам от загубата.

Насилих се да си спомня Гален. Призовах в ума си образа на фанатичната котерия, която той беше създал за Славен. Тя даде форма на целта ми.

И както толкова отдавна копнеех да направя, освободих Умението си отгоре му.

После от Уил не бе останало почти нищо. Но седнах до него и му дадох вода, когато поиска да пие. Дори го завих, когато немощно се оплака, че му е студено. Това озадачи вълка. И за двама ни щеше да е много по-бързо, ако му прережех гърлото. И може би по-милосърдно. Ала бях решил, че вече не съм убиец. Затова изчаках сетния му дъх и когато умря, се изправих и си тръгнах.

Пътят от Планинското кралство до бъкското крайбрежие е дълъг. Дори за един неуморен и бърз дракон. Няколко дни с Нощни очи познахме покой. Минахме далеч от опустелия Каменен парк, далеч от черния път на Умението. И двамата бяхме прекалено уморени, за да ловуваме добре, но открихме поток с много пъстърва и продължихме покрай него. Дните бяха почти горещи, нощите — ясни и меки. Ловяхме риба, ядяхме и спяхме. Мислех само за неща, които не ме пронизваха с болка. Не за Моли в прегръдките на Бърич, а за Копривка, гушнала се на сигурно място в здравата му дясна ръка. Той щеше да й е добър баща. Имаше опит. Дори се надявах, че дъщеря ми може да има по-малки братя и сестри. Мислех за мира, който се завръщаше в Планинското кралство, за отблъскването на алените кораби от бреговете на Шестте херцогства. Излекувах се, но не съвсем. Белегът никога не може да се сравнява със здравата плът. Ала спира кървенето.

Бях там в онзи летен следобед, когато драконът Искрен се появи в небесата над Бъкип. Заедно с него далеч под нас видях черните кули на замъка. Там, където някога се беше намирал градът, сега имаше само почернели останки от сгради и складове. По улиците скитаха претопени, блъскани настрани от надменни пирати. Над спокойните води стърчаха мачти с висящи от тях дрипи. В пристанището се поклащаха дванадесет алени кораба. Усетих, че сърцето на дракона Искрен се изпълва с гняв. Кълна се, че чух мъчителния вик на Кетрикен.

А после огромният тюркоазеносребрист дракон се издигна над замъка. Не обърна внимание на стрелите, които полетяха насреща му, не обърна внимание на виковете на ратниците, които побягнаха от него и се строполиха безчувствени, щом сянката му се плъзна над тях и грамадните му криле го спуснаха на земята. Беше истинско чудо, че не ги смачка. Още не бе кацнал, когато Кетрикен се изправи на плещите му и извика на стражниците да сведат копията си и да се отдръпнат.

Драконът наклони рамо, та кралицата да може да слезе. Славея Сладкопойна скочи след нея и се поклони пред редицата от копия, насочени срещу тях. Забелязах много познати лица и споделих болката на Искрен, когато видя колко много са ги променили лишенията. После се появи Търпение, здраво стиснала копие в ръка и с шлем, нахлупен малко накриво върху сплетената й коса, и си проправи път сред смаяните стражници. Пред дракона господарката на Бъкип спря и впи поглед в тъмните му очи. После си пое дъх и промълви:

— Праотец. — И хвърли шлема и копието и се втурна да прегърне Кетрикен, като викаше: — Праотец! Знаех си, знаех си, знаех си, че ще се завърнат! — И започна да раздава заповеди, които включваха всичко — от гореща вана за кралицата до подготовка за атака. Но в паметта ми завинаги ще остане моментът, когато се обърна, тропна с крак на дракона Искрен и му каза по-скоро да прогони онези проклети кораби от пристанището.

Лейди Търпение Бъкипска беше свикнала бързо да й се подчиняват.

Искрен се издигна и както винаги, отиде на бойното поле. Сам. Най-после бе изпълнил желанието си да се изправи срещу враговете си, не с Умението, а в плът и кръв. С първото му прелитане над корабите опашката му разцепи два от тях. Нямаше намерение да позволи на никой да му избяга. Когато пристигнаха шутът и девойката и другите дракони в бъкското пристанище не бе останал нито един ален кораб. Те се включиха в лова сред развалините на града и привечер по стръмните улици вече нямаше пирати. Защитниците на замъка се заизсипваха в града, за да избухнат в сълзи при вида на опустошенията, да, но и за да се удивят на Праотците, които се бяха върнали, за да ги спасят. Въпреки броя на драконите Искрен бе онзи, когото най-ясно ще запомни народът на Бък. Не че народът си спомня нещо ясно, когато отгоре му прелитат дракони и хвърлят сенките си по земята. И все пак той е драконът на всички гоблени, изобразяващи „Прочистването на Бък“.