Робин Хоб - Тронът

„Затлъстяваш. Вече само лежиш край огъня и си печеш мозъка. Защо не отидеш на лов?“

Той се протяга и въздиша. „Върви да тормозиш момчето вместо мен. И сложи още дърва в огъня.“

Но преди да успея да го повикам, моето момче влиза в стаята, сбърчва нос от миризмата на горящия пергамент и ме поглежда укоризнено.

— Трябваше да ми кажете да ви донеса още дърва. Знаете ли колко струва добрият пергамент?

Не отговарям и момчето въздиша и клати глава. После отива да донесе още цепеници.

Подари ми го Славея. Вече е при мен от две години и още не съм свикнал с него. Не вярвам, че и аз някога съм бил такова момче. Спомням си деня, когато ми го доведе. Беше дошла, както идва винаги, два-три пъти годишно, за да ме види и да ме сгълчи за отшелническия ми начин на живот. Но тогава ми доведе момчето. Когато отворих, тя се обърна и му извика:

— Ела. Тук е топло.

Той слезе от дребното конче и разтреперано застана до него. Вятърът развяваше черната му коса. Беше се увил в един стар плащ на Славея.

— Доведох ти едно момче — каза тя и ми се усмихна.

Погледнах я смаяно.

— Искаш да кажеш… че е мое, така ли?

Славея сви рамене.

— Ако го искаш. Реших, че може да ти е от полза. — Тя замълча за миг. — Всъщност реших, че ти може да си му от полза. Да го обличаш, да го храниш и прочее. Грижих се за него колкото можех, но животът на менестрела…

— Значи той е… Ти… Ние… — Отказах се от всяка надежда. — Значи той е мой син? Мой?

Усмивката й стана още по-широка, въпреки че очите й почти се навлажниха. Тя поклати глава.

— Мой ли? Не. Твой? Възможно е. Преди осем години да си минавал през Плиткото заливче? Преди половин година го открих там. Ядеше гнили зеленчуци от селското бунище. Майка му е умряла и очите му са различни на цвят, затова сестра му не го иска. Казва, че бил обладан от демони копелдак. — Славея пак ми се усмихна. — Тъй че може и да е твой. — Тя пак се обърна към момчето и викна: — Ела, казах ти. Вътре е топло. И при него живее истински вълк. Нощни очи ще ти хареса.

Намерен е странно момче. Едното му око е кафяво, другото — синьо. Майка му не била много нежна и ранните му спомени не са от най-приятните. Аз най-често го наричам просто „момче“. Той като че ли няма нищо против. Научих го на четмо и писмо, на отглеждане и събиране на билки. Когато Славея ми го доведе, момчето беше на седем години. Сега скоро ще навърши десет. Добър е с лъка. Нощни очи го одобрява. Намерен ловува добре за стария вълк.

Когато ми идва на гости, Славея ми носи новини. Не зная дали винаги им се радвам. Твърде много неща са се променили, твърде много неща са ми странни. Лейди Търпение управлява в Трейдфорд. Техните конопени ниви дават колкото фини въжета, толкова и хартия. Площта на градините им се е удвоила. Постройката, която щеше да е Кралски кръг, сега е ботаническа градина с растения, събрани от всички кътчета на Шестте херцогства и от странство.

Бърич, Моли и техните деца са добре. Грижат се за Копривка и малкия Рицарин. Третото е на път. Моли има кошери и свещарница. Бърич пак отглежда коне. Славея знае тези неща, защото тъкмо тя ги откри и се погрижи Бърич да получи Дорест и жребчето на Сажда. Бедната стара Сажда беше прекалено стара, за да издържи пътуването от Планините. Моли и Бърич вярват, че отдавна съм мъртъв. Понякога и аз го вярвам. Никога не съм я питал къде живеят. Никога не съм виждал децата. В това отношение съм истински син на баща си.

Кетрикен роди син, принц Предан. Славея ми каза, че имал кожата на баща си, но изглеждало, че ще порасне висок и строен мъж, може би като брата на Кетрикен, Руриск. Според нея той бил по-сериозен, отколкото трябвало, но всичките му наставници го обожавали. Дядо му дошъл чак от Планинското кралство, за да види момъка, който някой ден щял да управлява двете страни. Останал много доволен от детето. Зачудих се какво ли би си помислил другият му дядо за резултата от сключените от него договори.

Сенч вече не живее в сянка, а е почетен съветник на кралицата. Според Славея той бил суетен старик, който прекалено много обичал компанията на млади жени. Но се усмихва, когато го казва, и песента „Разплатата на Сенч Звездопад“ ще се помни дори когато нея вече я няма. Сигурен съм, че той знае къде съм, но никога не ме е търсил. Понякога Славея ми носи любопитни стари свитъци и семена и корени от странни билки. Друг път ме снабдява с качествена хартия и пергамент. Няма нужда да питам откъде са. От време на време в замяна аз й давам свитъци със свои писания: рисунки на билки с изреждане на техните свойства и опасности, разкази за престоя ми в онзи древен град, спомени за пътуванията ми из Халкида и земите отвъд нея.