Казват, че когато стигнал в Бъкип, Славен няколко дни останал на колене, облечен само във власеница, пред портата на замъка, докато кралица не благоволила да излезе и да приеме най-дълбоките му извинения, че се е усъмнил в нейната чест. Той й върнал короната на Шестте херцогства и лентата на принц престолонаследник. Вече не желаел да е нещо повече от чичо на своя владетел. Бледността и мълчанието на кралицата били отдадени на бременността й. Славен предал на лорд Сенч, съветника на кралицата, всички свитъци и книги на главната учителка Молба и му казал да ги пази добре, тъй като в тях имало много, което можело да се използва за зли цели. Казал й, че ще дари със земи и титла шута веднага щом той пристигне в Бъкип. А на своята прескъпа снаха лейди Търпение върнал рубините, които й подарил Рицарин, защото не можели да красят шията на друга жена повече от нейната.
Мислех дали да не го накарам да издигне статуя в моя чест, но реших, че това ще е прекалено. Фанатичната преданост, която му бях внушил, щеше да е моят най-добър паметник. Докато Славен беше жив, кралица Кетрикен и детето й нямаше да имат по-верен поданик.
Разбира се, скоро всички чуха за трагичната и странна смърт на принц Славен. Бясното същество, което една нощ го убило в леглото му, оставило кървави следи не само по завивките, но и в цялата спалня, сякаш ликувало от подвига си. Разправяха, че това бил изключително голям плъх, който някак си дошъл с него чак от Трейдфорд. Това смути всички обитатели на замъка. Кралицата заповяда да доведат плъходави и да претърсят всички стаи, ала напразно. Звярът така и не бе хванат и убит. Някои казват, че тъкмо затова в продължение на месеци след злощастния случай лорд Сенч рядко излизал от покоите си без домашния си пор.
Всъщност претопяването не беше откритие на пиратите с алените кораби. На него ги бяхме научили ние по времето на крал Мъдрост. Докато отмъщавали за нас на Външните острови, Праотците много пъти прелитали над тази страна. Мнозина островитяни били погълнати, ала много други толкова често попадали под сенките на драконите, че изгубили паметта и чувствата си и станали чужди за собствените си близки. Това била мъката, която гризяла този народ. И алените кораби не бяха дошли в Шестте херцогства да се бият за земя и богатства. А за мъст. Да ни върнат онова, което в дните на техните прапрабаби им бяхме причинили ние.
Онова, което знае един народ, може да открие и друг. Те също имаха учени и мъдреци, въпреки че Шестте херцогства ги презираха като варвари. И бяха проучили споменаванията за дракони във всички древни свитъци, които бяха успели да открият. Макар че няма абсолютни доказателства, струва ми се, че в дните преди алените кораби да заплашат нашите брегове някои преписи на свитъци, събирани от главните учители в Бък, може да са били продавани на островитянски търговци. И когато бавното движение на ледниците оголило на собствените им брегове дракон, издялан от черен камък, и още късове от същия вид скала, техните мъдреци съчетали познанията си с неутолимата жажда за мъст на някой си Кебал Роубред. Те решили да създадат свои дракони и да стоварят върху Шестте херцогства същите опустошения, каквито някога сполетели тях.
Само един Бял кораб бе изхвърлен на брега от Праотците по време на прочистването на Бък. Драконите погълнаха целия му екипаж до последния човек. В трюма му откриха огромни блокове лъскав черен камък. Според мен в тях са били заключени откраднатите чувства на претопените от народа на Шестте херцогства. Проучванията на островитянските учени ги бяха навели на заключението, че ако е достатъчно пропит с жизнена сила, камъкът може да бъде превърнат в дракони, които да им служат. Тръпки ме побиват, когато си мисля колко са били близо до истината.
Цикли, както веднъж ми беше казал шутът. Островитяните нападнали нашия бряг, затова крал Мъдрост довел Праотците да ги отблъснат. И Праотците претопили мнозина островитяни с Умение, защото често прелитали над техните колиби. След много поколения те се върнаха, за да нападат нашите брегове и да претопяват народа ни. Затова крал Искрен отиде да събуди Праотците и те отблъснаха пиратите. И ги претопиха. Чудя се дали омразата пак ще продължи да гнои, докато…
Въздишам и оставям перото. Написах твърде много. Не всичко трябва да са каже. Взимам свитъка и бавно се приближавам до огнището. Краката ми са схванати от седене. Днес е студен влажен ден и океанската мъгла събужда всичките ми стари рани. Най-много ме боли раната от стрелата. Когато студът я стегне, наистина боли много. Хвърлям пергамента върху въглените. За да го направя, трябва да прескоча Нощни очи. Муцуната му вече посивява и костите му също като моите не харесват това време.
Читать дальше