Робин Хоб - Тронът

Събрах Умението си, съсредоточих се и се обградих със стени. Приготвих се, после скочих. Като внезапен дъжд, чиито води потичат по пресъхнало дере, потекох по връзката на Умението между Уил и Славен. В последния възможен момент спрях и проникнах в ума на Славен като бавна отрова. Сега чувах с неговите уши, виждах с неговите очи.

Той спеше. Не. Почти спеше, напълнил дробовете си с димче, с устни, изтръпнали от бренди. Понесох се в сънищата му. Леглото под него беше меко, завивките бяха топли. Последният пристъп беше бил тежък, много тежък. Беше отвратително да паднеш и да се мяташ като копелето Фиц. Това не биваше да се случва с един крал. Глупави лечители. Дори не можеха да кажат от какво са предизвикани тези пристъпи. Какво щяха да си помислят хората за него? Шивачът и неговият чирак го бяха видели и сега щеше да се наложи да ги убие. Никой не биваше да узнае. Щяха да му се смеят. Лечителят беше казал, че последната седмица е по-добре. Е, щеше да си намери нов лечител и да обеси стария. Не. Щеше да го хвърли на претопените в Кралския кръг, те вече бяха много гладни. И после щеше да пусне големите котки срещу претопените. И бика, онзи големия, белия, с огромните рога.

Той се опита да се усмихне и да си каже, че ще е забавно, че другият ден ще му донесе удоволствие. В стаята се стелеше димче, но дори това не го успокояваше. Нещата бяха вървели толкова добре, толкова добре. И после копелдакът беше провалил всичко. Беше убил Бърл, беше събудил драконите и ги бе пратил при Искрен.

Искрен, Искрен, винаги този Искрен. Още от раждането му. Искрен и Рицарин имаха истински коне, докато той трябваше да язди пони. Искрен и Рицарин имаха истински мечове, а той трябваше да се упражнява с дървен. Искрен и Рицарин, винаги заедно, винаги по-големи, винаги по-силни. Винаги си мислеха, че са по-добри, въпреки че той произхождаше от по-знатен род и по право трябваше да наследи трона. Майка му го беше предупреждавала за тяхната завист. Майка му го бе съветвала да внимава. Щели да го убият, ако могат, непременно щели да го убият. Майка му беше направила всичко възможно, бе се погрижила да ги отпратят надалеч. Но те можеха да се върнат. Не. Имаше само един начин да си осигури безопасност, само един начин.

Е, утре щеше да победи. Имаше котерии, нали? Котерии от прекрасни силни младежи, котерии, които щяха да му създадат дракони. Само за него. Котериите бяха обвързани с него. Драконите също щяха да са обвързани с него. И той щеше да създава още котерии и още дракони, и още, и още. Само че Уил беше обучавал котериите, а сега той беше безполезен. Счупен като играчка. Драконът му бе отхапал крака и Уил беше паднал върху едно дърво като хвърчило, останало без вятър. Отвратително. Еднокрак човек. Не можеше да понася счупени неща. Не стига, че бе едноок, но и без един крак? Какво щяха да си помислят хората за крал, който има сакат слуга? Майка му никога не се беше доверявала на сакати. „Те са завистливи — бе го предупреждавала тя — и ще се обърнат срещу теб.“ Ала Уил беше единственият, който можеше да събужда Умението в хората и да ги събира в котерии. Тъй че може би трябваше да прати някого за него. Ако още бе жив.

„Уил?“ — колебливо се пресегна към нас Славен.

„Не точно.“ Затворих Умението си около него. Беше смешно лесно, все едно да хванеш заспала кокошка в курник.

„Пусни ме! Пусни ме!“

Усетих, че се пресяга към другите котерии. Рязко го дръпнах от тях и го изолирах от тяхното Умение. Той нямаше сила, никога не бе притежавал истинска сила. Просто беше използвал силата на другите. Това ме порази. Целият страх, който повече от година носех в себе си. От какво? От едно хленчещо разглезено хлапе, което искаше да отнеме играчките на братята си. За него короната и тронът не бяха повече, отколкото бяха били техните коне и мечове. Той не мислеше за управлението на кралството, а само за това да носи корона и да прави каквото си иска. Първо майка му, а сетне и Гален бяха подготвяли всичките му ходове. Той бе усвоил от тях само лукавото си коварство. Ако Гален не беше обвързал котерията с него, Славен никога нямаше да има истинска сила. Сега го виждах такъв, какъвто е: разглезено дете, със склонност към жестокост, която винаги бе можело да задоволява.

„От това ли се страхувахме и бягахме? От това?“

„Какво правиш тук, Нощни очи?“

„Твоята плячка е и моя плячка, братко. Исках да видя за какво месо сме изминали целия този път.“

Обезумял от осезателното докосване на вълка, Славен започна да се гърчи. Това бе мръсно и отвратително, нещо гадно и смрадливо като онзи плъх, който нощем обикаляше из покоите му и никой не можеше да го хване… Нощни очи се приближи и притисна Осезанието си към него, сякаш по този начин можеше да го подуши. Славен повърна и се разтрепери.