Робин Хоб - Тронът

Сигурен съм, че не само аз се питах дали не сме се изгубили. Толкова стара гора като тази можеше да е погълнала пътя преди поколения. Корените можеха да разместят калдъръма му, листата и игличките — да го покрият. Онова, което търсехме, можеше вече да не съществува другаде, освен на картата.

Пръв на него се натъкна вълкът, който винаги тичаше пред нас.

„Това изобщо не ми харесва“ — заяви той.

— Пътят е натам — извиках на Кетрикен. Слабият ми човешки глас бе като бръмчене на муха в голяма зала. Почти се изненадах, когато кралицата ме чу и се обърна. Тя погледна накъде сочи ръката ми, после сви рамене и поведе джепите по̀ на запад. Измина известно време преди да видя права като стрела просека в гората пред нас. През клоните проникваха снопове слънчеви лъчи. Кетрикен тръгна натам.

„Какво му има на пътя?“

Нощни очи се изтръска, сякаш за да изсуши козината си от вода. „Прекалено е човешки. Като огън, на който да печеш месо.“

„Не разбирам.“

Той прилепи уши към главата си. „Като велика сила, подчинена на човешката воля. Огънят винаги се стреми да избяга от своя затвор. Същото се отнася за този път.“

Отговорът му ми се стори абсурден. После стигнахме. Широкият път сочеше право през дърветата и беше по-нисък от земята, като следа от провлачена по пясък пръчка. Дърветата растяха край него и се надвесваха отгоре му, ала нито едно от тях не бе насочило корените си натам, нито беше пуснало издънки по повърхността му. Снегът, който го покриваше, не бе нарушен дори от птичи следи. От началото на зимата по него не беше минавал никой. Доколкото можех да видя, не го бяха пресичали и животни.

Стъпих на пътя.

Бе като да разкъсваш с лице дебели паяжини. Като парче лед, плъзгащо се по гърба ти. Като да влезеш в гореща кухня, след като си бил на ледения вятър навън. Това беше физическо усещане, силно като всяко друго, и все пак не можеше да се опише като влажно или сухо. Заковах се на място. Но очевидно не го чувстваше никой от другите. Славея само измърмори под нос, че най-после снегът бил по-плитък и щяло да й е по-лесно да върви. Дори не се запита защо снегът на пътя не е толкова дебел, просто забърза след джепите. Аз все още стоях и се озъртах, когато след няколко минути се появи Кетъл. Тя също спря. За миг сякаш се стресна и промълви нещо.

— „Създаден с Умението“ ли каза — попитах я аз.

Старицата ме погледна сепнато, като че до този момент не ме беше забелязала.

— Просто изругах. Едва не си изкълчих глезена. Тия планински ботуши са меки като чорапи. — След това се затътри след другите. Последвах я. Имах чувството, че газя във вода, само че без да усещам съпротива. Трудно ми е да опиша усещането. Като че ли нещо течеше около мен и течението му ме тласкаше напред.

„Търси начин да избяга от затвора си — отново кисело отбеляза вълкът. Вдигнах поглед и го видях да тича успоредно с мен край пътя. — По-разумно е да вървиш отстрани с мен.“

Замислих се. „Добре съм. Тук се върви по-лесно. По-гладко е.“

„И огънят те топли, докато не те изгори.“

Нямаше какво да му отговоря. Известно време вървях до Кетъл. След като дни наред бяхме пътували в колона по един по тясната пътека, така беше по-приятно. Пътят се издигаше все нагоре, но никога не бе прекалено стръмен. По снежната му покривка имаше само мъртви клони, нападали от надвисналите над него дървета, и повечето от тях вече се разпадаха на прах. Нито веднъж не зърнах животински следи.

„Даже не мирише на дивеч — мрачно потвърди Нощни очи. — Довечера ще трябва да пообиколя, за да си намеря прясно месо.“

„Можеш да отидеш сега“ — предложих му аз.

„Няма да те оставя сам на този път“ — строго ми каза вълкът.

„Какво може да ми се случи? Кетъл е до мен, така че няма да съм сам.“

„И тя е безпомощна като теб“ — упорито настоя Нощни очи. Ала въпреки въпросите ми, не можа да ми обясни какво иска да каже.

Но постепенно започнах да придобивам представа. Час по час се улавях, че се унасям в живи блянове, в толкова всепоглъщащи размисли, че се връщах в настоящето със сепване. И подобно на много сънища, унесът ми се спукваше като мехур и ме оставяше почти без спомен за какво съм си мислил. Търпение издаваше военни заповеди, като че ли е кралица на Шестте херцогства. Бърич къпеше бебе и тананикаше песничка. Двама непознати възстановяваха изгоряла къща. Глупави, пъстри образи, ала толкова живи, че почти им вярвах. Лекото вървене по пътя, което отначало ми се бе струвало толкова приятно, сега започваше да ми изглежда неволно забързано, сякаш независимо от волята ми ме носеше някакво течение. И все пак не можеше да бързам много, защото Кетъл през целия следобед крачеше до мен. Тя често прекъсваше мислите ми с тривиални въпроси, насочваше вниманието ми към някоя птица във въздуха или ме питаше дали ме боли гърбът. Опитвах се да й отговарям, ала след секунди не си спомнях за какво сме приказвали. Не можех да я обвинявам, че ми се мръщи, толкова бях разсеян, но и не можех да се съсредоточа. Минахме покрай дънер, паднал напряко на пътя. Забелязах нещо странно в него и се канех да го спомена на Кетъл, но мисълта ми избяга, преди да успея да я оформя. Толкова се бях унесъл, че когато шутът ме повика, се стреснах. Втренчих се пред себе си, но дори вече не виждах джепите.