Робин Хоб - Тронът

На лицето на шута грейна весела усмивка. Кетъл, изглежда, усети, че е спечелила, защото остави чашата в паницата си и ми ги подаде.

— Твой ред е да измиеш съдовете — строго заяви тя. После се изправи и влезе в шатрата.

Докато бавно събирах съдовете, за да ги измия с чист сняг, до мен се приближи Кетрикен.

— Какво подозираш — с присъщата си безцеремонност попита тя. — Смяташ ли, че Кетъл ни е враг?

— Не. Едва ли. Но мисля, че е… нещо. Не обикновена старица с религиозен интерес към шута. Нещо повече.

— Но нямаш представа какво, така ли?

— Нямам. Само съм забелязал, че изглежда, знае много повече неща за Умението, отколкото би трябвало. И все пак през живота си старите хора събират много странна информация. Може да няма нищо особено. — Вдигнах поглед към върховете на дърветата, които леко се поклащаха на вятъра. — Смяташ ли, че през нощта ще завали сняг?

— Почти със сигурност. И ще имаме късмет, ако спре до сутринта. Трябва да съберем още дърва и да ги оставим до вратата на шатрата. Не, не ти. Ти влизай вътре. Ако сега се изгубиш някъде, в тая тъмница никога няма да те намерим.

Понечих да възразя, ала тя ме спря с въпрос.

— Моят Искрен. Той е по-добре обучен от теб в Умението, нали?

— Да.

— Мислиш ли, че този път е привлякъл и него, както привлича теб?

— Почти със сигурност. Но той винаги е бил много по-силен от мен по отношение на Умението и упоритостта.

На устните й заигра тъжна усмивка.

— Да, той е упорит, наистина. — Внезапно Кетрикен тежко въздъхна. — Ще ми се да бяхме обикновени мъж и жена и да живеехме далеч от морето и планините. И нещата да бяха съвсем прости.

— И на мен ми се иска — тихо отвърнах аз. — Иска ми се да имам мазоли на ръцете от проста работа и свещите на Моли да осветяват нашия дом.

— Надявам се да го получиш, Фиц — промълви Кетрикен. — Наистина. Но дотогава ни остава да извървим дълъг път.

— Така е — съгласих се. И помежду ни се възцари мир. Не се съмнявах, че ако обстоятелствата го наложат, тя ще ми отнеме дъщеря ми за трона. Ала не можеше да промени отношението си към дълга и жертвата повече, отколкото можеше да промени кръвта и костите си. Тя бе такава, каквато бе. Не че искаше да ми вземе детето.

Единственото, което трябваше да направя, за да запазя дъщеря си, беше да й върна мъжа.

Тази нощ си легнахме по-късно от обикновено. Шутът пръв застана на пост, въпреки бръчките от умора по лицето му. Придобитият от кожата му оттенък на слонова кост му придаваше ужасен вид, когато му бе студено, като статуя на нещастието, издялана от стар кокал. Денем ние не забелязвахме студа, но ми се струва, че шутът никога не можеше да се стопли. Въпреки това се уви в одеяла и без да се оплаква, излезе навън. Вятърът започваше да се усилва.

Отначало бурята бушуваше високо във върхарите на дърветата. По шатрата се сипеха иглички, а после и клонки, и замръзнал сняг. Студът се изостряше и се промъкваше под одеялата и дрехите. По средата на смяната на Славея Кетрикен я повика вътре и й каза, че сега бурята щяла да ни пази. Когато певицата влезе в шатрата, вълкът я последва. За мое облекчение никой не възрази. Само Славея отбеляза, че бил внесъл сняг, но шутът й отговори, че по него имало по-малко, отколкото по нея. Нощни очи незабавно дойде в нашата част на шатрата и легна между шута и външната стена. Той отпусна голямата си глава на гърдите му, въздъхна и затвори очи. Почти изпитах ревност.

„На него му е по-студено, отколкото на теб. Много по-студено. А и в града, където дивечът беше съвсем малко, той често ми даваше храна.“

„Така. Значи той е от глутницата, така ли?“ — развеселен попитах аз.

„Ти ми кажи — предизвика ме Нощни очи. — Той ти спаси живота, хранеше те и споделяше бърлогата си с теб. От нашата глутница ли е, или не?“

„Предполагам, че е от нашата глутница“ — след кратък размисъл отстъпих аз. Никога не бях разглеждал нещата в такава светлина. Незабелязано се преместих малко по-близо към шута.

— Студено ли ти е?

— Докато треперя, не — нещастно отвърна той. — Всъщност откакто вълкът легна между мен и стената, ми стана по-топло. Той излъчва много топлина.

— Благодарен ти е, че си го хранил в Джаампе.

Шутът ме изгледа с присвити очи в полумрака.

— Наистина ли? Мислех, че паметта на животните не е чак толкова дълга.

Думите му ме накараха да се замисля.

— Обикновено не е. Но тази вечер той си спомня, че си го хранил, и ти е признателен.

Шутът вдигна ръка и предпазливо почеса Нощни очи зад ушите. Вълкът изръмжа от удоволствие и радостно се примъкна към него. Отново се удивих на всички промени, които наблюдавах в него. Все по-често реакциите и мислите му представляваха смесица от човек и вълк.