Робин Хоб - Тронът

— Фицрицарин!

Сепнат от остротата на вика на Кетъл, рязко се обърнах.

— Какво има?

— Къде отиваш — попита тя. И замълча, сякаш се изненада от собствения си въпрос. — Исках да кажа, наблизо ли е Нощни очи? От доста време не съм го виждала.

— Отиде на лов. Ще се върне. — Отново тръгнах към пътя.

— По това време обикновено вече е уловил плячката си и се е върнал — продължи старината.

Спрях.

— Край пътя нямало много дивеч, така ми каза. Затова трябвало да отиде по-надалеч. — Пак се обърнах.

— Виж, нещо ми се струва странно — упорстваше Кетъл. — На пътя няма човешки следи. А и животните го избягват. Дивечът обикновено не следва ли най-лесния път?

— Някои животни, да. Други предпочитат да се крият.

— Иди да го доведеш, момиче — остро каза Кетъл на някого.

— Фиц — извика Славея, но шутът ме настигна и ме хвана за ръка.

— Върни се при шатрата. — Той ме задърпа назад.

— Просто исках да хвърля още един поглед на пътя.

— Тъмно е. Няма да видиш нищо. Почакай до утре сутрин. А сега се върни при шатрата.

Тръгнах с него, но ядосано отвърнах:

— Ти си този, който се държи странно, шуте.

— Нямаше да го кажеш, ако можеше да видиш изражението си преди малко.

Храната беше същата като всяка вечер, откакто бяхме напуснали Джаампе: овесена каша с нарязани сушени ябълки, сушено месо и чай. Засищаше, но не бе вкусна. Не можеше да ме разсее от напрежението, с което другите ме наблюдаваха. Накрая оставих чашата си и попитах:

— Какво?

Отначало никой не ми отговори. После Кетрикен безцеремонно нареди:

— Фиц, тази нощ няма да стоиш на пост. Искам да останеш в шатрата и да се наспиш.

— Добре съм, мога да стоя на пост — понечих да възразя, ала кралицата категорично ме прекъсна:

— Казах тази нощ да не излизаш от шатрата.

Трябваше да се насиля, за да сдържа езика си. Накрая сведох глава.

— Както заповядате. Може би съм преуморен.

— Не. Не е само това, Фицрицарин. Ти почти нищо не яде и ако някой от нас не те заговори, само рееш поглед в далечината. Какво те разсейва?

Опитах се да намеря отговор на директния й въпрос.

— Не зная. Точно. Поне ми е трудно да го обясня. — Единственият звук беше тихото пращене на огъня. Всички очи бяха вперени в мен. — Когато е обучен в Умението — продължих по-бавно, — човек започва да осъзнава, че самата магия крие опасност. Тя привлича вниманието на умелия. Когато използва Умението, за да направи нещо, човек трябва да съсредоточи вниманието си единствено върху намерението и да откаже да се поддаде на привличането на самото Умение. Ако изгуби концентрацията си, ако се поддаде на Умението, умелият се изгубва в него. То го поглъща. — Вдигнах поглед от огъня. Всички бяха неподвижни, освен Кетъл, която лекичко кимаше.

— Откакто днес намерихме пътя, усещам нещо, което е почти като привличането на Умението. Всъщност от няколко дни, доколкото мога, се ограждам от Умението, защото се страхувам, че котерията на Славен може да се опита да проникне в ума ми и да ми навреди. Въпреки това обаче се чувствам така, като че ли Умението ме примамва. Като музика, която почти чувам, или като далечен мирис на дивеч. Хващам се, че се напрягам и се опитвам да разбера какво ме зове…

Рязко се обърнах към Кетъл и видях далечната жажда в очите й.

— Дали е така, защото пътят е създаден с Умението?

На лицето й се изписа гняв. Тя сведе поглед към старческите си ръце и сърдито въздъхна.

— Възможно е. Чувала съм древни легенди, в които се разказва, че когато нещо било създадено с Умението, можело да е опасно за някои хора. Не за обикновени хора, а за такива, които притежават магическа дарба, но не са обучени в Умението. Или за хора, чието обучение не е достатъчно, за да знаят как да се пазят.

— Никога не съм чувал легенди за неща, създадени с Умението. — Обърнах се към шута и Славея. — А вие?

Двамата бавно поклатиха глави.

— Струва ми се — внимателно казах на Кетъл, — че толкова начетен човек като шута би трябвало да е попадал на такива истории. И една опитна певица би трябвало да е чувала нещо такова. — Продължавах да я гледам в очите.

Старицата скръсти ръце на гърдите си.

— Аз не съм виновна, че те не са чели или чували нещо — сковано отвърна тя. — Само повтарям каквото са ми разказвали. Отдавна.

— Колко отдавна? — Не се отказвах аз. Седналата срещу мен Кетрикен се намръщи, но не се намеси.

— Много отдавна — студено отвърна Кетъл. — По времето, когато младежите уважаваха по-възрастните.