Робин Хоб - Тронът

— Може би не ги е възприемал като хора и градове — чух се тихо да казвам. — Може би за него те са били само пионки. Собственост на Искрен, която трябва да бъде унищожена, щом не може да я спечели за себе си.

Кралицата затвори очи.

— Това не може да му се прости — промълви тя. Тези думи сякаш й причиняваха болка. После с необичайно примирение прибави: — Ще трябва да го убиеш, Фицрицарин.

Странно, най-после да получа такава кралска заповед.

— Зная, милейди. И го знаех, когато опитах.

— Не — поправи ме Кетрикен. — Тогава си го направил заради себе си. Не ти ли е известно, че това ме разгневи? Този път аз ти казвам, че трябва да го убиеш за благото на Шестте херцогства. — Кралицата почти изненадано поклати глава. — Само така той може да стане Жертва на своя народ. Да бъде убит заради тях, преди да им причини повече нещастия.

Тя внезапно огледа всички и каза, като че ли бяхме непослушни деца, сгушени под одеялата си:

— Заспивайте. Утре пак трябва да станем рано. Спете, докато можете.

Славея излезе навън, за да застане на пост. Другите заспаха, но въпреки умората си аз лежах и се взирах в мрака. Наоколо се чуваше само спокойното дишане на спътниците ми. Нощният вятър едва шумолеше в клоните на дърветата. Ако се пресегнех, можех да усетя обикалящия около шатрата Нощни очи, дебнещ непредпазливите мишки. Покоят и неподвижността на зимната гора ни обгръщаше.

Никой не чуваше копнежа на Умението, който с всеки ден от нашето пътуване ставаше все по-силен. Не бях разкрил другия си страх на кралицата: че ако се пресегна към Искрен с Умението си, никога няма да се завърна, а ще се потопя в онази река на Умението, която бях зърнал, и тя завинаги ще ме отнесе. Дори само мисълта за това изкушение едва не ме караше да се предам. Отчаяно спуснах стените си и се оградих от Умението така, както ме бяха учили. Ала тази вечер те не само трябваше да ме защитават от Славен и неговата котерия, но и да не ме пускат навън.

Малко след пладне стигнахме до отбелязания на картата широк път. Нашата тясна пътека се вля в него като поток в река. Няколко дни вървяхме по него. Понякога ни водеше покрай селца, сгушени в гънките на Планините, ала Кетрикен никога не се отбиваше в тях. От време на време срещахме други пътници и тя учтиво ги поздравяваше, но решително отхвърляше всякакви опити за разговор. Дори да познаваха в нея дъщерята на Ейод, никой не го показа. Ала настъпи ден, когато до вечерта не зърнахме нито хора, нито селища. Пътят се стесни и следите по него бяха стари, засипани с нов сняг. Когато на другата сутрин станахме и продължихме, пътят скоро се превърна в неясна просека между дърветата. Кетрикен на няколко пъти спира и след като разузнаваше наоколо, ни караше да завием в нова посока.

Когато вечерта се установихме на лагер, тя отново извади картата. Усетих неувереността й и седнах до нея. Не й задавах въпроси, не й предложих съвет, само разглеждах избелелия пергамент. Накрая кралицата ме погледна.

— Мисля, че сме тук. — Показалецът й ми показа края на търговския път. — Някъде на север би трябвало да открием другия път. Надявах се, че ще ги свързва някаква древна пътека. Това ми се струваше логично: този стар път да води до друг, напълно забравен. Но сега… — Кетрикен въздъхна. — Утре ще продължим напосоки и дано късметът ни помогне.

Думите й не ни окуражиха.

Движехме се все на север през гора, която сякаш никога не бе докосвана от брадва. Клоните се преплитаха високо над нас, много поколения листа и иглички лежаха дълбоко под неравната снежна покривка. За моето Осезание тези дървета притежаваха призрачен живот, който ми се струваше почти животински, сякаш бяха придобили съзнание просто от възрастта си. Ала това бе съзнание на по-големия свят от светлина и влага, почва и въздух. Те не обръщаха никакво внимание на нашето преминаване и скоро аз се чувствах незначителен като мравка. Никога не си бях мислил, че мога да бъда презрян от дърво.