Робин Хоб - Тронът

Проследих разговора им с нещо като страхопочитание. Уважението ми към двете жени нарасна. Мисля, че тогава напълно проумях как се възприема Кетрикен. Тя бе кралица на Шестте херцогства и не се съмняваше в това. Ала за разлика от мнозина, не се криеше зад тази титла, нито я обиждаше резкият отговор на Кетъл. Вместо това й беше отговорила като жена на жена, с уважение, но и властност. За пореден път се сблъсквах с духа й и откривах, че не мога да я виня.

През нощта всички спахме заедно. Кетрикен напълни малък мангал с въглени от огъня и го внесе вътре. В шатрата стана изненадващо уютно. Тя постави часови и включи в смените себе си и Кетъл. Другите спаха добре. Известно време останах буден. Отново се отправях да търся Искрен. Това ми носеше известно облекчение от внушената ми заповед. Но също бях на път към реката, където той беше потопил ръце в чистото Умение. Този съблазнителен образ постоянно се таеше в периферията на съзнанието ми. Решително пропъдих изкушението от ума си, но тази нощ то пропиваше сънищата ми.

Вдигнахме лагера рано и тръгнахме още преди напълно да се е съмнало. Кетрикен ни предложи да се откажем от втората, по-малка шатра, взета заради по-големия предполагаем брой на спътниците ни, и я остави до дънера на дървото, където можеше да я открие и използва друг. Свободното животно бе натоварено с раниците ни, което приех с радост, тъй като гърбът ми вече постоянно пулсираше.

В продължение на четири дни Кетрикен поддържаше същия ход. Не каза дали наистина очаква да ни преследват. Не я попитах. Нямах възможност за разговор насаме с никого. Кралицата водеше, следвана от джепите, нас с шута, Славея и Кетъл, често изостанала на по-голямо разстояние. Двете жени изпълниха обещанията си. Кетрикен не забави ход заради старицата и Кетъл нито веднъж не се оплака от това. Вечер пристигаше в лагера доста по-късно от нас, обикновено придружена от Нощни очи. Често идваше тъкмо навреме, за да вечеряме заедно. Ала на другата сутрин ставаше едновременно с Кетрикен.

На четвъртата вечер, когато всички бяхме в шатрата и се готвехме за сън, Кетрикен ненадейно се обърна към мен.

— Фицрицарин, искам мнението ти по един въпрос.

— Заинтригуван от толкова официално отправената й молба, се надигнах.

— На вашите услуги, милейди.

Шутът изпръхтя. Предполагам, че и двамата сме изглеждали малко странно, както седяхме, увити в одеяла и кожи, и се обръщахме официално един към друг. Но аз запазих сериозното си изражение.

Кетрикен хвърли няколко съчки в мангала. После извади емайлиран цилиндър, свали капачката му и измъкна от него парче пергамент. Когато го разви, познах картата, вдъхновила Искрен да се отправи на своя поход. Стори ми се странно да разглеждам избелялата карта в тази обстановка. Тя принадлежеше на много по-спокоен период от моя живот, когато приемах топлата и вкусна храна за даденост, когато дрехите ми бяха шити специално за мен и знаех къде ще спя всяка нощ. Не ми изглеждаше справедливо, че целият ми свят се е променил толкова много, а картата е останала същата — парче древен пергамент с изтъркани следи от линии. Кралицата го постави в скута си и посочи с показалец.

— В момента се намираме някъде тук — каза тя. После си пое дъх, сякаш се готвеше за нещо, и посочи друго място, също необозначено на картата. — А тук попаднахме на останките от сражението. Където открих плаща на Искрен и… костите. — Гласът й потрепери. Кетрикен рязко вдигна поглед и очите й срещнаха моите така, както не се бе случвало от Бъкип насам. — Знаеш ли, Фиц, трудно ми е. Събрах онези кости и ги смятах за негови. Много месеци го мислех за мъртъв. А сега се опитвам да вярвам, че е жив, като се основавам единствено на твоите думи за някаква магия, която нито владея, нито разбирам. Опитвам се да вярвам, че все още има надежда. Но… аз държах онези кости. И ръцете ми не могат да забравят тежестта и студа им, нито носът ми — тяхната миризма.

— Той е жив, милейди — тихо я уверих аз.

Тя отново въздъхна.

— Ето какво искам да те попитам. Да се насочим ли направо натам, накъдето водят обозначените на тази карта пътища? Искрен каза, че ще тръгне по тях. Или първо да ви заведа на мястото на битката?

Замислих се.

— Сигурен съм, че сте взели оттам всичко, което е трябвало, ваше величество. Откакто сте били на онова място е минало време, част от лятото и повече от половината зима. Не. Не се сещам за нищо, което да можем да открием там и което вашите следотърсачи да са пропуснали, докато земята е била гола. Искрен е жив, милейди, и не е там. Затова е по-добре да продължим накъдето е казал, че ще се насочи.