Робин Хоб - Тронът

Кетрикен бавно кимна, но дори думите ми да я бяха окуражили, не го прояви външно. После пак посочи на картата.

— Този път тук ни е известен. Някога е бил търговски и макар че сега никой не си спомня накъде е водил, все още се използва. По-далечните села и самотните ловци стигат по различни пътеки до него и продължават за Джаампе. Ние също можехме да го използваме, но не исках, защото е прекалено оживен. Дойдохме дотук по най-прекия, макар и не най-широкия път. Утре обаче ще го пресечем. И ще го последваме нагоре в Планините. — Показалецът й го проследи на картата. — Никога не съм била в тази част на страната — откровено призна Кетрикен. — Там ходят само ловци и понякога смелчаги, които искат да проверят дали старите приказки са верни. Обикновено се връщат с нови легенди, още по-невероятни от онези, които са ги подтикнали да се отправят на път.

Следях бавно плъзгащия се по картата пръст. Избелялата линия на древния път се разклоняваше в три различни посоки. Пътят започваше и свършваше без очевидно начало и край. Онова, което някога бе било обозначено там, сега беше избледняло в мастилени призраци. Никой от нас не знаеше коя посока е избрал Искрен. Въпреки че на картата тези точки не изглеждаха много отдалечени една от друга, планинският терен можеше да означава, че са на дни или седмици път една от друга. А и едва ли можеше да се вярва на мащаба на толкова древна карта.

— Къде ще отидем първо — попитах аз.

Кетрикен се поколеба, после посочи края на един от пътищата.

— Тук. Мисля, че е най-близо.

— Разумно решение.

Тя отново срещна погледа ми.

— Не можеш ли просто да използваш Умението, Фиц, и да го попиташ къде е? Или да го помолиш да дойде при нас? Или поне да го попиташ защо не се е върнал при мен?

При всяко мое поклащане на глава очите й ставаха все по-безумни.

— Защо — с разтреперан глас попита Кетрикен. — Тази велика и тайна магия на Пророците не е ли способна да го призове в такава нужда?

Не откъсвах поглед от лицето й, ала ми се искаше да не ни слушат толкова много хора. Въпреки всичко, което знаеше за мен кралицата, все още се чувствах неловко, когато говорех за Умението пред когото и да било друг, освен Искрен. Внимателно подбрах думите си.

— Ако се свържа с него, може да го изложа на огромна опасност, милейди. Или нас.

— Как — попита тя.

За миг погледнах към шута, Кетъл и Славея. Не знаех как да си обясня неувереността, с която говорех за магия, толкова много поколения наред пазена в тайна. Но това беше моята кралица и тя ми бе задала въпрос. Сведох поглед.

— Създадената от Гален котерия никога не е била предана на краля. Нито на крал Умен, нито на крал Искрен. Те винаги са били оръдие на предател, който ги използваше, за да хвърля съмнение върху способностите на краля и да му пречи да отбранява кралството.

Кетъл рязко си пое дъх, а сините очи на Кетрикен станаха стоманеносиви от студ. Продължих.

— Дори сега, ако открито установя връзка с Искрен, те може да ни подслушат. И да го намерят. Него или нас. Придобили са голяма сила на Умението и са измислили начини да го използват, за каквито аз дори не подозирам. Те шпионират други умели. С помощта на Умението са способни да предизвикват болка и да създават илюзии. Страх ме е да се свържа с моя крал, ваше величество. Той също е предпазлив, както показва фактът, че повече не ми се обажда.

Докато ме слушаше, Кетрикен бе пребледняла като сняг.

— Никога ли не са му били верни, Фиц — тихо попита тя. — Кажи ми честно. Изобщо ли не са му помагали за отбраната на Шестте херцогства?

Претеглих думите си така, като че ли докладвах на самия Искрен.

— Нямам доказателства, милейди. Но предполагам, че понякога не са излъчвали съобщенията за алените кораби или съзнателно са ги бавили. Мисля, че заповедите на Искрен до членовете на котерията в стражевите кули не са били предавани на крепостите, които е трябвало да охраняват. Подчинявали са му се само дотолкова, че Искрен да не заподозре нищо нередно. Така неговите херцози са смятали усилията му за нелепи и стратегията му — за глупава. — Замълчах, когато видях разцъфтялото на лицето й негодувание.

— Колко жертви! — Дрезгаво възкликна Кетрикен. — Колко градове! Колко убити или още по-страшно, претопени! И всичко това заради злобата на един принц, заради амбициите на едно разглезено момче! Как е могъл да го стори, Фиц? Как е могъл да оставя хората да умират, само за да изкара брат си глупав и некадърен?

Нямаше какво да й отговоря.