Робин Хоб - Тронът

Нощни очи ни настигна малко след пладне.

— Добро кученце — му казах високо.

„Това бледнее в сравнение с обидите, които сипе по твой адрес Кетъл — самодоволно отвърна той. — Не ми се мисли какво ще се случи, когато старата кучка настигне глутницата. Тя има тояга.“

„Да не би Кетъл да е тръгнала след нас?“

„И ви следи доста добре за безнос човек.“ Вълкът претича покрай нас, като се движеше с изненадваща лекота през преспите отстрани на пътеката. Усетих, че му доставя удоволствие безпокойството, което предизвика у джепите миризмата му. Нощни очи изпревари Кетрикен и уверено се затича напред, като че ли знаеше къде отиваме. Скоро го изгубих от поглед, но не се разтревожих. Знаех, че често ще се връща, за да ни наглежда.

— Кетъл ни следва — казах на шута.

Той ме погледна въпросително.

— Нощни очи казва, че била много ядосана.

Раменете му се повдигнаха и спуснаха в тежка въздишка.

— Е, тя има право на избор — измърмори шутът. После се обърна към мен. — Все още малко се стряскам, когато с вълка правите така.

— Това смущава ли те? Че съм осезател?

— Смущаваш ли се, когато срещаш погледа ми — отвърна на удара той.

Кетрикен продължи със същия ход до вечерта. Лагерът ни представляваше отъпкано място под заслона на едно от грамадните дървета. Макар че не изглеждаше често използван, това очевидно бе някакъв търговски път до Джаампе. Кралицата спокойно се разпореждаше с всички. Тя посочи на Славея наръч дърва, покрити с брезент.

— Запали огън и се погрижи да използваш само толкова дърва, от колкото ще имаме нужда. Тук спират много хора и в лошо време от това може да зависи животът им. — Певицата се подчини, без да каже и дума.

Кетрикен нареди на мен и шута да й помогнем в устройването на лагера. Когато свършихме, бяхме опънали шатра с формата на гъба. След това свалихме завивките и ги внесохме в шатрата, разтоварихме животните, завързахме водещата джепа и стопихме сняг за вода. Кралицата участваше във всичко. Направи ми впечатление лекотата, с която организираше лагера ни и се грижеше за нашите нужди. С болка разбрах, че ми напомня за Искрен. От нея щеше да излезе добър воин.

След като лагерът беше готов, двамата с шута се спогледахме. Аз отидох при Кетрикен, която проверяваше дали джепите не се нуждаят от нещо. Тези издръжливи животни вече преживяха напъпили връхчета и кора от дърветата около шатрата.

— Мисля, че Кетъл е тръгнала след нас — казах на Кетрикен. — Смяташ ли, че трябва да отида да я потърся?

— Защо — попита ме кралицата. Въпросът прозвуча грубо, но тя продължи: — Ако успее да ни настигне, ще споделим с нея каквото имаме. Знаеш го. Но предполагам, че Кетъл ще се умори и ще се върне в Джаампе.

А може би щеше да е толкова изтощена, че да потъне в преспите край пътеката, помислих си. Ала не отидох да я търся. Открих в думите на кралицата суровата практичност на планинците. Тя щеше да уважи решението на Кетъл да ни последва. Дори старицата да умреше, Кетрикен нямаше да й наложи своята воля. Знаех, че сред местните често се случва старците да се „уединяват“, както го наричаха — самоналожено изгнание на място, където студът можеше да сложи край на старческата немощ. Аз също уважавах правото на Кетъл да избира житейския си път. Но това не ми попречи да пратя Нощни очи назад по пътеката, за да провери дали вече идва. Реших да приема, че това е просто любопитство от моя страна. Той тъкмо се беше прибрал в лагера с окървавен бял заек между зъбите. Когато го помолих, вълкът се изправи, протегна се и сърдито ми нареди: „Тогава ми пази храната“. И потъна в сгъстяващия се мрак.

Когато Кетъл влезе в лагера, следвана по петите от Нощни очи, овесената каша и питките вече бяха готови. Старицата се приближи до огъня и започна да си грее ръцете, сърдито вперила очи в мен и шута. Спогледахме се. Разкаяно. Побързах да й предложа чашата чай, която току-що си бях налял. Кетъл я взе и я изпи, после обвинително каза:

— Тръгнахте без мен.

— Да — признах аз. — Така е. Кетрикен дойде да ни съобщи, че трябва да потеглим веднага, затова…

— Но аз въпреки това дойдох — триумфално заяви старицата. — И възнамерявам да продължа с вас.

— Ние бягаме — тихо рече Кетрикен. — Не можем да забавим ход заради теб.

От очите на Кетъл захвърчаха искри.

— Нима съм ви молила? — Язвително попита тя.

Кетрикен сви рамене.

— Просто исках да знаеш.

— Зная — също толкова тихо отговори Кетъл. С това въпросът бе приключен.