Робин Хоб - Тронът

Бавно се надигнах. Мигом се разсъних, ала гърбът ми все още не ме насърчаваше да се движа бързо. Шутът седеше на ръба на леглото си. Не си спомням да съм го виждал по-загрижен.

— Какво има — попитах аз.

— Славен. — Никога не бях чувал толкова отрова в една дума. Лицето й бе пребледняло и тя свиваше и отпускаше юмруци. — Пратил вестоносец с бяло знаме при баща ми, за да му съобщи, че сме дали убежище на доказан изменник на Шестте херцогства. Ако му го предадем, щял да приеме това като признак на доброжелателство към кралството си и нямало да ни смята за врагове. В противен случай щял да ни прати войската, която бил разположил на границите ни, защото щял да е сигурен, че заговорничим с враговете му срещу него. — Тя замълча за миг. — Баща ми обмисля какво да прави.

— Той само си търси повод, Кетрикен — възразих аз. Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Нощни очи тревожно зави. — Отне му месеци, за да събере тези войски. Те не са там заради мен. А защото възнамерява да нападне Планинското кралство. Ти познаваш Славен. Той само блъфира, за да види дали може да ви накара да ме предадете. После ще си намери друг претекст, за да нахлуе в страната ви.

— Не съм малоумна — студено отвърна тя. — Съгледвачите ни от седмици знаят за войската. Правим каквото е по силите ни, за да се подготвим. Планините винаги са били нашата най-силна защита. Но никога не сме се сблъсквали с толкова многоброен организиран враг. Баща ми е Жертва, Фиц. Той трябва да направи онова, което отговаря на интересите на Планинското кралство. Затова сега обмисля дали като те предаде има шанс да сключи мир със Славен. Не смятай крал Ейод за толкова глупав, че да му повярва. Но колкото повече отложи нападението срещу народа ни, толкова по-добре ще е подготвен за отбрана.

— Явно няма друг избор — горчиво казах аз.

— Баща ми нямаше причини да ми предаде съобщението на вестоносеца — отбеляза Кетрикен. — Решението е негово. — Очите й срещнаха моите и аз зърнах в тях сянка на някогашното ни приятелство. — Мисля, че ми предлага възможност да се измъкнем. Преди да откажа да изпълня заповедта му да те предам на Славен. Сигурно възнамерява да му отговори, че си избягал, но че ще прати преследвачи по дирите ти.

Зад Кетрикен шутът нахлузваше панталона си под нощницата.

— Ще стане по-трудно, отколкото предполагах — сподели с мен тя. — Не мога да замесвам други планинци. Ще се наложи да заминем само ние с теб и Славея. Сами. И трябва да потеглим още сега. До един час.

— Ще съм готов — обещах аз.

— Чакай ме зад навеса за дърва на Джос — рече кралицата и излезе.

Погледнах шута.

— Е, ще кажем ли на Кетъл?

— Защо питаш мен — тросна се той.

Свих рамене. Станах и бързо започнах да се обличам. Мислех за всички дребни неща, с които не бях готов и от които трябваше да се откажа. Съвсем скоро двамата с шута нарамихме раниците си. Нощни очи се изправи, лениво се протегна и излезе преди нас. „Ще ми липсва огнището. Но ловуването ще е по-хубаво.“ Вълкът приемаше всичко спокойно.

— Това е първият дом, който беше само мой — каза шутът, докато се отдалечавахме.

— Ти се отказваш от много неща, за да дойдеш с мен — неловко отвърнах аз, като си мислех за инструментите му, за недовършените марионетки, дори за растенията в саксиите на прозореца. Чувствах се виновен за това. Навярно защото страшно се радвах, че няма да продължа сам.

Старият ми приятел ме стрелна с очи и сви рамене.

— Взимам себе си. Нямам нужда от повече. — Той погледна назад към вратата, която сам беше боядисал. — Джофрон ще се грижи за всичко. И Кетъл.

Зачудих се дали не оставя нещо, за което не зная.

Наближавахме навеса за дърва, когато видях няколко деца да тичат по пътеката към нас.

— Ето го — извика едно и посочи. Сепнато погледнах шута, после се запитах какво ли ще се случи. Как човек може да се защити от деца? Зачаках нападението. Но вълкът не чакаше. Той легна по корем на снега. Когато децата се приближиха, Нощни очи ненадейно се стрелна напред към първото.

— НЕ! — Ужасено изкрещях аз, ала никой не ми обърна внимание. Предните лапи на вълка се стовариха върху гърдите на детето и тежко го събориха на снега. След миг Нощни очи вече се носеше към другите, които бягаха и надаваха весели писъци, докато той ги настигаше едно по едно и ги поваляше на земята. Когато падна и последното, първото момче отново бе на крака, тичаше след вълка и напразно се опитваше да го хване за опашката.

Играта се повтори, сетне Нощни очи спря, зачака децата да се изправят, погледна ме, засрамено прилепи уши и пак погледна към децата. Опашката му бързо се въртеше. Едно момиче вече вадеше от джоба си комат хляб, друго го закачаше с кожен ремък — провлачваше го по снега и се опитваше да го накара да си играят на дърпане. Престорих се, че не забелязвам.