Робин Хоб - Тронът

Сенч дойде да се сбогува с мен в навечерието на заминаването си за Бък. Отначало и двамата се опитахме да се престорим, че всичко помежду ни е наред. Разговаряхме за дребни неща, които някога бяха имали значение за нас. Искрено се натъжих, когато ми разказа за смъртта на Слинк. Помъчих се да го уговоря да вземе със себе си Дорест и Сажда, за да ги върне на Бърич. Дорест имаше нужда от повече грижи, отколкото получаваше, а и можеше да му послужи не само за езда. Сенч можеше да продаде или размени за нещо разплодните му услуги, а жребчето на Сажда щеше да струва много пари. Ала Сенч поклати глава и отвърна, че трябвало да пътува бързо и да не привлича внимание. Ако не друго, сам човек с три коня щял да е мишена за разбойници. Бях виждал злобното му скопено конче. Въпреки нрава си обаче, то беше жилаво, подвижно и много бързо в гонитба в пресечена местност, както усмихнато ме увери Сенч. Знаех, че неведнъж е изпитал тази способност на животното. „Шутът има право — горчиво си помислих. — Войната и интригите му се отразяват добре.“ Погледнах високите му ботуши и дългия му плащ, могъщия елен, който толкова открито носеше на челото си между зелените си очи. Опитах се да го сравня със стареца, който ме бе научил да убивам хора. Годините му си бяха същите, само че ги носеше по друг начин. Зачудих се какви билки използва, за да поддържа енергията си.

Ала колкото и да беше различен, пак си бе Сенч. Искаше ми се да се пресегна към него и да се уверя, че помежду ни продължава да има някаква връзка, но не можех. Не разбирах. Как можеше неговото мнение все още да означава толкова много за мен, след като знаех, че иска да ми отнеме детето и щастието заради престола на Пророците? Нямах достатъчно воля, за да го мразя. Потърсих тази ненавист и открих само детинско цупене, което ми пречеше да стисна десницата му на прощаване и да му пожелая всичко хубаво. Той не обръщаше внимание на грубостта ми, което ме караше да се чувствам още по-дребнав.

След като Сенч си тръгна, шутът ми даде нещата, които бе оставил за мен: много удобен нож, кесийка с монети и набор отрови и целебни билки, включително щедър запас самодивско биле. Както и пакетче семена от карис, увито и грижливо надписано, за да се използва само с най-голяма предпазливост.

Имаше и обикновен, но здрав меч в изтъркана кожена ножница. Внезапно ме обзе гняв, който не можех да обясня.

— Това е напълно в негов стил — възкликнах ядосано. — Отрови и ножове. Ето какво мисли за мен. Ето как продължава да ме вижда. Смъртта е единственият начин, по който си представя бъдещето ми.

— Съмнявам се, че очаква да ги използваш върху себе си — внимателно отбеляза шутът и побутна ножа настрани от марионетката, която дялаше. — Може би смята, че може да ги използваш за самозащита.

— Не разбираш ли — попитах го аз. — Това са подаръци за момчето, от което Сенч направи убиец. Той не вижда, че аз вече не съм такъв. Не може да ми прости, че искам да имам свой живот.

— Не повече, отколкото ти не можеш да му простиш, че вече не е твоят благосклонен и снизходителен наставник — сухо отвърна шутът и почна да завързва конците за крайниците на марионетката. — Малко е страшничко, нали, да видиш, че се държи като воин, да знаеш, че с радост се излага на опасност заради нещо, в което вярва, да гледаш как флиртува с жени и изобщо, че се държи така, като че ли има свой живот?

Все едно лисна студена вода в лицето ми. Почти трябваше да призная завистта си, че Сенч дръзко е използвал онова, което е убягнало на мен.

— Изобщо не е така — озъбих се.

Марионетката му укоризнено вдигна показалец към мен и той ми се ухили над главата й. Куклата странно приличаше на Плъхчо.

— Виждам, че той не носи на челото си елена на Искрен — без да се обръща конкретно към никого, рече той. — Не, символът, който е избрал, повече прилича на… хм, чакай да видя, на онзи, който принц Искрен избра за незаконородения си племенник. Не забелязваш ли приликата?

Известно време мълчах. Сетне неохотно попитах:

— И какво от това?

Шутът спусна марионетката си на пода и костеливото същество зловещо сви рамене.

— Нито смъртта на крал Умен, нито предполагаемата смърт на Искрен не измъкна тая невестулка от скривалището й. Едва когато повярва, че си убит, гневът му се разгоря достатъчно, за да престане да се крие и да заяви, че ще се погрижи на трона да седне истински Пророк. — Марионетката отново насочи показалец към мен.

— Искаш да кажеш, че го прави заради мен, така ли? След като последното нещо, което искам, е тронът да ми отнеме детето?