Робин Хоб - Тронът

„По-късно ще ви настигна“ — каза Нощни очи.

„Не се съмнявам“ — кисело отвърнах аз. С шута продължихме нататък. Когато след малко се обърнах, видях, че вълкът е захапал ремъка и го опъва с всички сили, докато две момчета дърпат другия му край. Вече знаех как е прекарвал следобедите си. Мисля, че малко му завиждах.

Кетрикен ни чакаше. Шест натоварени джепи бяха завързани една за друга. Искаше ми се да бях имал време да науча нещо повече за тях, но бях предполагал, че за животните ще се грижи друг.

— Всички ли ще вземем? Въпреки извънредните обстоятелства? — Смаяно попитах аз.

— Щеше да ми отнеме много време да разопаковам багажа, за да извадя онова, което ще ни трябва. Може би по-късно ще оставим излишните провизии и животни по пътя. Но засега просто искам колкото може по-скоро да тръгнем.

— Тогава да вървим — предложих аз.

Кралицата втренчено изгледа шута.

— Какво правиш тук? Фиц ли изпращаш?

— Тръгвам с него — тихо отвърна той.

Кетрикен го погледна и нещо на лицето й почти омекна.

— Ще бъде студено, шуте. Не съм забравила колко много страдаше от студа на идване. Там, където отиваме сега, студът ще продължи много след като в Джаампе е настанала пролет.

— Тръгвам с него — повтори шутът.

Кетрикен поклати глава, после сви рамене, отиде в началото на кервана и щракна с пръсти. Първата джепа размърда косматите си уши и я последва. Другите поеха след нея. Покорството им ме впечатли. Пресегнах се към тях и открих толкова силен стаден инстинкт, че те почти не се смятаха за отделни същества. Докато първото животно следваше Кетрикен, с другите нямаше да има проблеми.

Кралицата ни поведе по тясна пътека, която лъкатушеше зад отдалечените една от друга колиби на зимните обитатели на Джаампе. Съвсем скоро оставихме и последните зад гърба си и навлязохме в стара гора. Двамата с шута вървяхме след последното животно. Наблюдавах джепата пред нас и забелязах, че пръстите на широките й плоски стъпала се разперват върху снега като лапите на вълка. Джепите се движеха малко по-бързо от спокоен ход.

Не се бяхме отдалечили много, когато чух вик. Потръпнах и побързах да погледна през рамо. Славея тичаше след нас и раницата подскачаше на раменете й.

— Тръгнахте без мен — обвиняващо рече тя, когато ни настигна.

Шутът се ухили. Свих рамене и казах:

— Тръгнах тогава, когато ми заповяда моята кралица.

Певицата ни изгледа гневно, бързо ни подмина и нагази в дълбокия сняг отстрани на пътеката, за да отиде при Кетрикен. Гласовете им ясно се носеха в студения въздух.

— Предупредих те, че тръгвам веднага — напрегнато каза кралицата. — И го направих.

За мое учудване Славея имаше благоразумието да премълчи. Известно време тя продължи да се мъчи да следва Кетрикен през снега, после постепенно изостана и пусна пред себе си първите джепи, а накрая и нас с шута. Знаех, че ще й е трудно да издържи на този ход. Съчувствах й. После си помислих за дъщеря си и дори не се обърнах, за да видя дали ни следва.

Така започна един дълъг еднообразен ден. Пътеката се изкачваше нагоре, никога стръмно, но постоянното напрежение изтощаваше. Без да забавя ход, Кетрикен уверено продължаваше напред. Не разговаряхме много. Аз дишах тежко и се опитвах да не обръщам внимание на постепенно усилващата се болка в гърба ми. Раната вече бе зараснала, но мускулите ми все още не бяха укрепнали.

Над нас се извисяваха великански дървета. Повечето бяха вечнозелени. Някои видове виждах за пръв път. Те превръщаха сивотата на краткия зимен ден във вечен здрач. Нямаше много храсти, само безкрайни редици дебели стволове и тук-там ниско надвиснали клони. От време на време минавахме през по-ниски широколистни горички, израснали в пространствата, освободени от смъртта на някое гигантско дърво. Пътеката беше добре отъпкана — очевидно често се използваше от животни и хора на ски. Тя бе тясна и ако човек не внимаваше, лесно можеше да стъпи отстрани и да потъне в изненадващо дълбоките преспи. Опитвах се да внимавам.

Денят бе мек от гледна точка на планинския климат и скоро установих, че осигурените ми от Кетрикен дрехи са много топли. Разхлабих връзките на плаща си и яката на ризата си, за да се поразхладя. Шутът свали подплатената с кожа качулка на наметалото си и видях, че отдолу носи пъстра вълнена шапка. Докато вървеше, помпонът му подскачаше. Дори бързият ход да го уморяваше, той мълчеше. Може би също като мен не му стигаше дъх да се оплаква.