Робин Хоб - Тронът

— Фицрицарин! — Отново извика той и аз се обърнах, за да открия, че съм изпреварил не само него, но и цялата група. До мен Кетъл измърмори нещо и също погледна назад.

Другите бяха спрели и вече разтоварваха джепите.

— Нали не искате да вдигнем шатрата насред пътя — уплашено възкликна старицата.

Славея и шутът прекъснаха работата си и ни погледнаха.

— Да не те е страх от юрналите се по пътя тълпи и коли — саркастично попита шутът.

— Той е съвсем гладък и равен. Снощи под одеялото ми имаше корен или камък — прибави певицата.

Кетъл не им обърна внимание и каза на Кетрикен:

— Така всеки, който излезе на пътя, ще ни види отдалеч. Трябва да се преместим и да лагеруваме под дърветата.

Кралицата се огледа.

— Вече е почти тъмно, Кетъл. И не смятам, че има защо да се боим от преследване. Според мен…

Потръпнах, когато шутът ме хвана за ръката и ме отведе до края на пътя.

— Качи се горе — навъсено ми рече той. Послушах го и отново стъпих на горския мъх. Щом се озовах там, се прозях и ушите ми изпукаха. Почти незабавно се почувствах по-бодър.

Погледнах назад. Славея и Кетрикен събираха кожите на шатрата, за да ги преместят. Кетъл носеше коловете.

— Е, значи решихме да пренощуваме отстрани — глупаво отбелязах аз.

— Добре ли си? — Загрижено попита шутът.

— Разбира се. Гърбът ми не е по-зле от обикновено — отвърнах му. Мислех, че говори за раната ми.

— Стоиш и зяпаш, без да обръщаш внимание на никого. Кетъл казва, че така продължило почти целия следобед.

— Малко бях разсеян — признах аз. Смъкнах ръкавицата си и докоснах лицето си. — Едва ли пак имам треска. Но беше като… пъстри трескави мисли.

— Според Кетъл е от пътя. Ти си й казал, че бил „създаден с Умението“.

— Така ли ти каза? Не. Стори ми се, че така каза тя, когато стъпи на пътя. Че бил създаден с Умението.

— Какво означава това?

— Че е прокаран с помощта на Умението — отвърнах и прибавих: — Предполагам. Никога не съм чувал Умението да се използва за създаване на нещо. Учудено погледнах пътя. Той плавно минаваше през гората, чиста бяла лента, изчезваща сред дърветата. Привличаше окото и почти виждах какво лежи зад следващата гънка на склона.

— Фиц!

Ядосано се обърнах към него.

— Какво?

Шутът трепереше.

— Откакто те оставих, ти просто стоиш тук и зяпаш пътя. Мислех, че си отишъл да донесеш дърва за огъня, но видях, че не си помръднал. Какво има?

Бавно запремигвах. Бях вървял по градски улици, бях видял яркожълти и червени плодове, високо натрупани на пазарски сергии. Но още докато си мислех за това, видението изчезна, оставяйки в ума ми само хаос от цветове и ухания.

— Не зная. Може да имам треска. Или просто съм много уморен. Ще отида да донеса дърва.

— Идвам с теб — заяви шутът.

Нощни очи уплашено започна да вие до коляното ми. Погледнах го и го попитах на глас:

— Какво има?

Той вдигна муцуна към мен. „Сякаш не ме чуваш. И мислите ти не са… мисли.“

„Ще се оправя. Шутът е с мен. Върви на лов. Усещам глада ти.“

„И аз усещам твоя“ — многозначително отвърна вълкът.

После се отдалечи, ала неохотно. Последвах шута в гората, но само носех съчките, които той вдигаше и ми подаваше. Чувствах се така, сякаш не можех съвсем да се разсъня.

— Някога занимавал ли си се с нещо извънредно интересно, само за да вдигнеш глава и да откриеш, че са изтекли часове? Така се чувствам в момента.

Шутът ми подаде нова съчка.

— Плашиш ме — промълви той. — Говориш като крал Умен в дните, в които губеше сили.

— Но тогава той беше упоен, за да не се мъчи от болки — отбелязах аз. — А аз не съм.

— Тъкмо това е страшното.

Запътихме се обратно към лагера. Бяхме вървели толкова бавно, че Кетрикен и Славея вече бяха събрали дърва и бяха запалили огън. Пламъците му осветяваха куполовидната шатра и хората, които се движеха около нея. Джепите бяха сенки, които тихо пасяха наблизо. Когато изсипахме съчките до огъня, Кетъл вдигна поглед и ме попита:

— Как се чувстваш?

— Малко по-добре.

Огледах се, за да видя дали не трябва да се свърши още нещо, но другите се бяха справили и без мен. Кетрикен седеше в шатрата и се взираше в картата на светлината на свещ. Кетъл разбъркваше овесената каша, а шутът и Славея тихо разговаряха. Двамата представляваха странна гледка. Неподвижно стоях и се опитвах да си спомня нещо, което исках да направя, нещо, което вече бях започнал. Пътят. Исках да хвърля още един поглед на пътя. Обърнах се и се запътих натам.